аварийните линии. Само след минутка се изправи в рамката на вратата със замъглени очи, олюляваща се, сякаш току-що излизаше след десетгодишен сън от анабиотичната камера. Главоломната скорост беше я замаяла. Тя се усмихваше с нежна боязън и пристъпваше към мен предпазливо, като че ли бях видение или пък се страхуваше да не падне. Свободно спуснатият до коленете й гъвкав плат на робата очертаваше едно съвършено в своята култивирана изваяност женско тяло. Тяло, създадено да ражда, което никога не бе раждало. Краката й, по обикновеному голи, заслепяваха със своята белота и изящество. Стиснах зъби да приема целувката й. За да не я отблъсна, както отблъсквах или избягвах ласките й от много години насам. Оттогава, когато усетих в себе си, че е някак противоприродно моята майка да изглежда по-млада и по- красива от момичетата, които бяха се родили години след мен.
— Зенко — изхлипа тя. — Зенко! Момчето ми! — И ме целуна по челото, но само веднъж — плахо, бързо — и се дръпна, защото отново бе доловила вътрешната ми съпротива.
Постоя, погледна ме и се овладя:
— Много се радвам, че си решил да ни посетиш. Баща ти също ще се радва.
Беше достатъчно чувствителна, за да разбере веднага, че не съм се върнал.
— Как си, майко? — рекох, като се помъчих да събера мъничко топлина от клетките си, та да я вложа в тоя безсмислен въпрос.
— О, Зенон, ти не изглеждаш добре! — възкликна тя сдържано. — Не си ли здрав?
— Здрав съм, майко. Напълно съм здрав, само че не ползувам твоите козметични средства.
— Красотата е външният вид на здравето — отвърна тя невъзмутимо, защото отдавна бе престанала да се засяга от иронията ми.
— Не съм ли красив, майко?
— За мен си най-красивият — каза тя и нямаше в думите й нито кокетство, нито стеснителността на майчинското признание.
— Не съм красив, направо съм си грозен, но не страдам особено от това!
Беше лъжа, разбира се — всеки поглед в огледалото ми причиняваше болка. А сега вече и знаех на какво дължех вида си на кльощав и непохватен дангалак, същински изрод сред тия избраници.
Тя седна в насрещното кресло, оголи своите ослепителни колене и отново ме улови в лъчистата мрежа на големите си очи. Усмихнах й се любовно, но в същия миг помислих, че по-естествено навярно би било, ако тя ми беше съпруга, не майка, и извърнах глава към бялото екранче на поливизора. Не, не можеше да ми стане майка, колкото и упорито да повтарях обръщението си към нея!
Науката и изкуствата отпреди сто години са документирали твърде точно тия смутове, настъпили, когато масово били въведени средствата за удължаване на живота, защото удължаването е засегнало главно периода на младостта и зрелостта. Получило се доста силно изравняване на външния вид на хората в границите между двайсет и пет и шестдесет години, което дълго време ги е обърквало, въпреки че сред милиардното множество, като цяло, разнообразието на хората не се е променило твърде съществено. Но на Икар в момента имаше около хиляда еднакво млади и красиви хора, сред които ние, стотината родени на него, се откроявахме повече, отколкото трийсетте старци. С изключение на мен, икарските деца бяха по- дребни, с по-малка мускулна сила, с по-крехък скелет, но неимоверно устойчиви на радиации и магнитни полета от всякакъв род, на ледената самота на вакуума. И ръста си аз дължах на проклетия хромозом.
Майка ми изтълкува по своему погледа ми към поливизора:
— Ще почакаш ли баща си? Опитах се да вляза във връзка с него, не успях.
Оцених дързостта на жеста й. Два часа след служебното си работно време баща ми не позволяваше никому да го безпокои. Той беше старейшината сред мислителите на Икар, та никой не му се сърдеше за това.
— Не знам — отговорих уклончиво аз. — След час застъпвам в дежурство… — и не се сдържах да не се усмихна. — Майко, ти наистина ли си моя майка?
— Какво те кара да се съмняваш? — наостри се тя.
— Ами… толкова си красива, пък аз… просто няма никаква прилика. А казват, момчетата приличали на майките си.
— Никое от децата на Икар не прилича на родителите си — рече тя с тъжна настойчивост. — Ти поне наистина си си наш, на двамата.
— Защо не си ме износила докрая? Може би щях да получа тогава малко от красотата ти.
— Зенко, доктор си вече, пък като дете приказваш. Въпросите на наследствеността би трябвало да са ти ясни.
— Така е, но понякога на човек му се ще да бъде дете. В същност, исках да кажа, защо тогава не се е взело решение, щом така и така ще се експериментира, да ме износиш до края?
— Аз много настоявах, но ти знаеш, подчиняваме се на законите на Икар. Във всичко. Ти беше първото дете, беше и първата ни грижа. Знаеш, че в камерата бебето е по-защитено, отколкото в майчината утроба. И освен това Икар трудно може да си позволи негов жител да излезе от строя дори за няколко месеца!
— Естествено, естествено — побързах да се съглася с нещо, което добре знаех. — Сигурно сте били много щастливи и горди, когато най-напред на вас са разрешили да имате дете?
— Нямам по-щастливо време в живота си, Зенко, от тия три месеца, когато ти беше в мен! — отвърна майка ми така, че не можех да не я ухапя:
— Дааа, твърде кратко е било това време!
— Защо?
— Амиии… тек-хромозомът!
— Какъв хромозом?
— На злото.
— На злото ли?
В този миг можех да сложа главата си на коленете й и да заплача от благодарност към нейната майчина памет. Но коленете й сияеха насреща ми прекалено по женски, а тя и иначе си беше повече селекционерка, отколкото майка. Беше селекционерка, която покрай разните видове животни, растения и микроби бе пуснала в живота и един експериментален екземпляр човек.
— А, да! — спомни си най-после тя и се разсмя. — Голяма паника беше. Казаха ти най-после, така ти? Или сам го установи? Много смешно беше всеки случай, не можеш да си представиш каква паника избухна на Икар, сякаш му предстоеше да се блъсне в някоя звезда. Ти предизвика тогава и въвеждането на контрола над информацията, толкова ни изплаши!
Смехът не успя да прикрие тревогата й.
— Предполагам, че тогава не си се смяла.
— Зенон! — отвърна тя с предпазлив укор. И сбърка. — Аз плача понякога дори когато не ми се удаде да накарам някой вирус да поляризира надясно, вместо наляво.
Рипнах от леглото, но се помъчих да сдържа злобата си.
— Защо ти, селекционерката, не си поправила навреме грешката на природата?
— Зародишната течност не показваше генетични аномалии. Пък и задачата беше да няма външни намеси… — заобяснява тя, но видът ми навярно я накара да се прекъсне. — Зенко, момчето ми, какво ти е, да не би да правиш някаква трагедия от това?
Колкото бяха големи и красиви очите й, толкова беше голяма тревогата в тях. Сигурно би излязло от нея добра майка, ако не беше икарка.
— А, не, бъди спокойна! Как върви козметиката?
Тя видимо се зарадва на отклонението на разговора и на това, че бях се приближил към вратата. Стана подире ми, вътрешно готова вече да ме отпрати.
— На вас, младите, само отначало не се позволяваше да я ползувате, докато бяхте под наблюдение. Защо продължаваш да я пренебрегваш?
— Майко, не ти ли е идвало на ум, че колкото по-красиви правиш икарци, толкова по-грозни могат да се сторят те на ония същества, с които все някога ще се срещнем в Космоса? Те положително ще имат други разбирания за красотата.
На такива мои заяждания обаче тя отдавна бе свикнала и сега това дори я успокои, изтълкува го като признак, че няма в мен подозираната трагедия.
— Въпреки иронията ти, това наистина е проблем, Зенко. Ще си отиваш ли вече? Кога ще дойдеш пак?
