още твърде далеч от пренаселването, има достатъчно такива елементи, за да строиш каквото ти хрумне в рамките на определения ти за живеене сектор.
Жилищата са разположени на малки квартали от по десетина-петнайсет — общо по сто жилища в сектор. Всеки сектор е напълно автономен и отделен с километри скална маса от другите, така че дори целият Икар да се блъсне някъде или да бъде блъснат от нещо, все ще отхвръкне поне един сектор, невредим, за да продължи криво-ляво пътя си. Преминаването от един сектор в друг става през херметизирани шлюзове и отначало е било позволено само на отделни хора. Затова е била създадена системата за телепосещения, както и великолепните джобни поливизори, които, макар и не така качествено, могат да те покажат на малкото си екранче, но могат да прожектират и на всяка стена приемания образ. След като Икар се е уверил през десетилетията в своята надеждност и безопасност, повечето от ограниченията са били вдигнати, но икарци продължават да избягват многото контакти помежду си.
За да не губят също така чувството си за пространство на своята миниатюрна планета, да не се усещат потиснати от скалата и метала, когато икарци решат да надникнат през прозорците на своя дом, могат по желание да съзерцават някой океан с весели кораби и пристанища, могат да гледат джунглата на Амазонка или мъглявината Андромеда, или ледените пързалки на Гренландия, или огнената пустиня на Меркурий… могат да се наслаждават на какъвто си искат изглед и колкото си искат. Само не бива да се подвеждат от съвършенството на триизмерната илюзия и да се опитат да излязат през мнимия прозорец, да се поразходят из тия пейзажи. Защото ще си разбият главите в стените, служещи за екран на прожекцията.
Но те не си разбиваха главата, разбивах я аз като дете, докато се науча да различавам илюзиите от действителността на Икар.
Изненадах се, че майка ми не е преустроявала дома ни, макар да бяха минали вече няколко месеца, откак го напуснах. Нима заради мен бе правила прекалено честите смени? Защото баща ми, вечно улисан в работата си, почти не ги забелязваше. Той беше от ония учени, които и на Земята прекарват целия си живот в института и служебното жилище край него. Има си хас да е зарязала и второто си хоби — козметиката! Майка ми е биоложка, биохимична, биофизичка, занимава се още със селекции на земните растения и животни, които Икар носи със себе си, но по своя инициатива — благословена, разбира се, от астронавигаторския съвет — непрекъснато усъвършенствува оная наука, която още на Земята е била доведена до неподозирани върхове, за да осигури и телесна красота за избраните представители на човешката раса.
Точно двайсет години по-млада от баща ми, самата едно от съвършените творения на земната генетична инженерия, тя блестеше като звезда от първа величина сред икарските хубавици.
От външната врата, където светлееха имената на родителите ми, където светлееше още и моето собствено име, се влизаше направо в приемната. Беше малка, както всички приемни в домовете на икарци, защото предназначението й е да създава уют за тесен кръг от хора. Разговорът, беседата, са на Икар своего рода изкуство, също така научно поощряване заради важното социално значение. Но хубавият разговор не може да се води между много хора, затова и приемните са малки. Сядаха в тях не по-често от два-три пъти в месеца двама или трима, или най-много четирима красиви и умни мъже и жени, пиеха на бавни глътки нещо леко възбуждащо и, като от хероин, се опиваха от виртуозните ходове на мисълта си, от изяществото й. Такъв разговор представлява нещо като словесна шахматна партия и ми е много трудно да го предам, защото… е, защото съм слаб шахматист.
Разбира се, нормите на колективния живот са ми познати — та нали съм задължен да упражнявам почти милиционерски надзор над тях. Както казах вече, ние не допускаме на Икар да се развива прекалено колективният живот. Такъв малък колектив скоро би заприличал на затвор, поради откъснатостта си от кръвообращението на човечеството. Хората ще си опротивеят един на друг, ще избухнат неминуемите конфликти на махленския колективизъм. Затова икарци поддържаха един строг и сложен ритуал на общуванията, който ги предпазваше от издребняването в лесната и евтина близост. Иначе духовната сплотеност от общата цел и общата жертвоготовност щяха да се стопят през десетилетията, в които сякаш нямаше никакво движение. Разговорът принадлежеше към този ритуал и по-късно аз се убедих, че всеки търсеше себе си в разговора, не другия, и отново се учудих, че са успели да доведат това изкуство до такова съвършенство. Защото, доколкото ми е известно, хубавият разговор е невъзможен без определена емоционална връзка между партньорите. Едва сега, спомняйки си думите на Терин за самотата им, аз си помислих, че тъкмо тя е тази необходима емоционална подложка, върху която след няколко хилядолетия и далеч от Земята бе разцъфтяло отново ораторското изкуство.
Приемната беше тъмна, но в ъглите й сякаш още блестяха натрупаните фрази от последния разговор. Прекосих я бързо, отворих стаята на майка си, после — и на баща си. Те също бяха тъмни и празни, макар работното време на родителите ми, според окачената отвън програма, отдавна да бе изтекло. Постоях пред вратата на стаята, която доскоро беше моя. След това влязох — без сантиментален трепет, само с пихтията-тъга в гърдите си. Тя продължаваше да трепери и студенее. И тук всичко си стоеше така, както бях го оставил, но това не ме направи по-добър към майка ми.
Защо бях дошъл? Да я питам нещо? Да положа отчаянието си в скута й? Онова отчаяние, което съзаклятието ми с Льони не успя да заглуши? Но можеш ли да бъдеш заговорник, ако не си отчаян?
Легнах на леглото и подвих ръце под главата си, но денят в стаята ми пречеше — заговори не се правят денем, дори когато ги правиш със себе си. Посегнах към бутона на нощното шкафче, изключих дневното осветление. Настъпи нощ, тиха и мечтателна, с едно нежно синьо-сребърно звездно сияние, което се излъчваше от ъглите на тавана и се сгъстяваше надолу до черно-виолетов мрак. Запитах се, защо моят шеф и научен баща бе решил, че тъкмо сега е времето да ми съобщи тайната на моите гени. Защото бях напуснал родителите си и трябваше да знам вече окончателно какво представлявам? Или защото бях се захванал с проблемата машина-човек и с историята на Алек, а той искаше да ме отклони по този начин от нея? Или пък тъкмо обратното: искаше да ми посочи цялото измерение на човешката загадка — в съотношението машина-човек да имам пред вид, че машината не може да притежава хромозома на злото?
Но нежновиолетовият мрак не даваше отговори. Предразполагаше към произволи на въображението и аз, може би защото се намерих в стаята, където бях отраснал, видях през окуляра на родилната камера някакъв ембрион. Беше човешки ембрион, голям колкото палеца ми, розов и слузест. Той растеше пред очите ми, както израстват по научните филми растенията. Превърна се в уродче с несъразмерно голяма глава и залепени за трупчето крайници, отлепи едната ръчичка, после другата, изду топчестото си розово коремче, протегна едното си краче, за да ритне корема на майка си, да й напомни, че е живо. Но стената на камерата е далече. Още по-далеч е коремът на майка му, която си го пази гладък и елегантен. А Икар отнасяше уродчето с нарастващо до безумност ускорение далече от гравитационните ласки на Слънцето, от целувките на светлината му, в черната утроба на Галактиката…
Включих отново дневното осветление и рипнах от кревата. Пръстът ми трескаво набра номера на биологическата лаборатория, като без съзнателната ми намеса добави и знака за тревога. Лицето на майка ми веднага се появи на екрана на поливизора и веднага устните й се разтрепераха:
— Зенон, какво е станало?
Гледах я и не отговарях.
— Случило ли се е нещо? Защо те търсеха одеве? — извика тя съвсем изплашено.
Завъртях глава и нещо в мозъка ми като че ли най-после се намести:
— Нищо, майко. Исках само да те видя. Ей така. Просто да те видя.
— Наистина ли нищо не се е случило?
— Съвсем нищо! По грешка набрах сигнала. Прощавай, че те разтревожих!
Лицето й така засия, че стана нетърпимо красиво:
— Чудесно! Чудесно, момчето ми, защото иначе нямаше да се обадя, просто нямаше да чуя повикването, толкова работа имам. Откъде се обаждаш?
Отместих се леко от апарата, за да види.
— У дома? — възкликна тя смаяна и щастлива. — Ида веднага. Нали ще ме почакаш?
Кимнах й тъжно, но тя бе изчезнала вече от екрана. Да, като че ли с нищо не се отличаваше моята майка от ония земни майки, които знаех от романите и филмите.
Тръшнах се пак на кревата и ужасно ми се искаше да бъда отново нейното дете, но майка ми не ми даде нужното време. Бях забравил, че тя — понеже отговаряше и за животните на Икар, също имаше ключ за
