плътност на материята в нея и след столетия измервания си остава една и съща. Тоест, би трябвало да се влива в нея постоянно нова материя, създавана като че ли от нищото. Ето, това „нищо“ било в същност антипространството, антисветът, бълващ постоянно нова материя в нашия свят. Както и обратното: затварянето на късчета от нашето пък, от нормалното пространство, раждало античастици.
— При това положение — продължи баща ми да се самооборва с едно удоволствие, приличащо на мазохизъм, — остава да се разбере защо частиците на новата материя не се разлитат веднага на всички посоки. И на мен ми се ще да докажа тук, че не се ражда материя изобщо, а се ражда конкретната материя на бъдещата звезда. Разбираш ли? Дарян е склонен да ме подкрепи. Антипространството се закривява на късчета, до като се изчерпи цялата област. Силата, закривяваща антипространството… Няма вече да я наричаме акреционна, може да е шеста, може да е първа, може да е и оная универсална прасила, която само се превъплъщава в останалите. Та след като създаде частицата от антипространството, тая сила действува върху нея вече акреционно. Не я пуска да отлети, докато цялото антипространство в центъра на облака се превърне в материя. После тази материя почва да се сгъстява, да се сгъстява, докато роди новата звезда, вече по познатия ни досега модел. Както виждаш, пак стигаме до студеното създаване на звездите и галактиките, което мен лично ме удовлетворява. В същност, наистина тезата за единната сила си остава по-убедителна. Тя превръща антипространството в частица, акрецията събира частиците, превръща се в гравитация, която ги уплътнява, докато се роди силното взаимодействие, силното взаимодействие ще излъчи после електромагнетизма, който ще създаде от атомите молекулата, и така нататък. Като съществува сигурно и обратният ред, който може би ни се подсказва от слабото взаимодействие и ядреното разпадане. Тоя ред пък ще доведе до създаването от нашето пространство на античастиците. Пространството се превръща в античастици, антипространството в частици… и ето ти равновесието на света в неговото триединство на пространство-време-материя.
— Който е единен и неподвижен — вметнах аз.
— Единен — да, доколкото пространството и времето се явяват част от самата материя, неотделима част, нейни свойства, но ти на това неподвижност ли му викаш?
— Вярно — съгласих се аз. — Значи от Нищото все пак може да те заболи?
— Какво? Какво? — не можеше баща ми да се начуди на сина си.
— Нищо. Една глупост си спомних от онзи мой разговор със Зенон от Елея.
— Ааа — рече баща ми, но явно отново бе отлетял вече към своя облак. Потупа замислено сивия корпус на изследователския снаряд, на който явно много разчиташе, сети се нещо: — Като се върне, ще те пусна да идеш при Вероника. Ние сигурно ще се позабавим сега тук, въпреки онзиденшното гласуване, както ти казах, колегите се запалиха за модела на Дарян.
— Благодаря — рекох му вяло и си помислих, че това вече е краят, защото сега вече чаках сбъдването на видението си.
А защо тъкмо насред този разговор с баща ми изведнъж започнах да го очаквам? Защо като една малка студена експлозия — ако може да има студени експлозии… (Има, разбира се, сливането на децата с пространството нали предизвикваше съвсем не малка студена експлозия!)… защо като студена експлозия у мен избухна увереността, че сега вече ще се случи? Може би „запалването на колегите“ да останели още, за да проверят модела на Дарян, да ми се е видяло като онова съдбоносно стечение на обстоятелствата, което предизвестява неизбежните неща. Може би тезата, че пространството и времето не са само условия за съществуването на материята, а са нейна вътрешна същност, окончателно е потвърдила за мен възможността подобни видения да са реални картини от нашето движение вътре в материята. Не знам. Но знам, че за мен се проточиха стотици едва поносими с напрежението си часове, които така ме омаломощават, че ако то действително настъпи, аз няма да имам вече нито сетива да го възприема, нито сили да му реагирам. За щастие това ми състояние не се отразява много-много на колектива, който продължава да е в необикновен подем на духа. Пък и осмината ми вярват, че съм нервен и неспокоен, защото и аз като тях амбициозно очаквам специалния снаряд да донесе необходимите за Даряновата хипотеза данни.
Аз няма да разказвам тук в подробности за научно-техническите занимания на експедицията ни, тъй като поне материалите от нея би трябвало да оцелеят, все едно дали видението ми ще се сбъдне, или не. Не оцелеят ли архивните материали, не ще оцелее естествено и моят разказ, който се намира сред тях. И който аз продължавам храбро със „самоотвержеността“ на всички мемоаристи. Впрочем, това е и единствената храброст, на която съм способен в това си състояние.
Теория на играта
1
Тази част на записките си отново съм принуден да пиша на ръка. Не мога да ги отлагам както миналия път, защото не съществуват изгледи да съживим нашата прехвалена техника. Звездолетът ни е мъртъв, не работи нито една от системите и апаратурите, които са с електромагнитни източници за захранване. Истинско чудо е, че самите ние сме живи. Виждаме нещичко само благодарение на инфрачервените визьори върху лицевата част на шлемовете си. Те правят мрака да прилича на бяла каша, населена със сиво- черните грамади на девет скафандъра — един парадокс, създаден от температурата на въздуха и частичната повреда на визьорите. Психороботите ни лежат неподвижни, кой където го е сварил „ударът“, а ние сме така безпомощни в собствения си дом, както не съм чувал изобщо някога човек да е бил толкова безпомощен и объркан. Той дойде по времето, когато изпратеният с последните ни надежди специален изследователски снаряд би трябвало да е завил на тримилнонния километър. Сигналите му престанахме да улавяме още преди седем часа, но всички незавърнали се сонди спираха да предават далеч по-рано. Ние обработихме новата информация и все още се надявахме на допълнителните ракетни двигатели на снаряда, очаквайки да настъпи заложеният в програмата му час за първото предаване от обратния път.
Не знам дали особеното напрежение, за което разказах вече, бе сломило нервите ми, или пък съм бил обзет от определено предчувствие, но в момента, когато часовникът на приемателя закръгли двете цифри на фаталния за надеждите ни час, аз включих поливизора си на всеобщо предаване и почти истерично изкомандувах:
— Внимание! Екипажът — в суперскафандрите! Да се провери готовността на аварийните торпили, дублиращите системи и всички основни възли на кораба!
После издърпах пломбираната ръчка на сигнализацията, която се намираше във всеки сектор, до последната чертичка, до тревога трета степен. Звездолетът се затресе в такава звукова и светлинна какофония, че не можеше да не накара и най-хладнокръвното сърце да подскочи от уплаха.
— Какво те е прихванало? — опита се да я надвика баща ми, който стоеше тогава до мен в нетърпеливо очакване снарядът отново да проговори.
— Нареждане на контролния съвет. Изпълнявай! — ревнах аз и нему.
— Какъв контролен съвет си ти? Бъди благодарен, че изобщо те взехме. Ако някой на този кораб има право да дава нареждания, това съм аз, ясно ли ти е! Какво си въобразяваш?
— Татко, моля те, изпълнявай! Бъди истински командир!
— Но къде видя аварийна ситуация бе, човек? Как ще работим в тия скафандри?
— Моля те, татко!
— Докато не ми обясниш…
Край нас профуча психоробот, хукнал сигурно да проверява нещо — командата вече се изпълняваше. Баща ми продължаваше да упорствува, та в отчаянието ми хрумна:
— Пробна тревога! Имам право като представител на контролния съвет, досега нито веднъж не сме я правили, а по устав…
— Сега ли намери точно… — разколеба се моят стар баща, който не умееше нито да се гневи, нито да командува. Нали никога не бе се занимавал с ръководене на хора другаде, освен в своя си научен сектор.
— Сега! — изрекох аз с властно спокойствие и той ме изгледа сепнато, открил неподозирани от него качества у сина си.
