А истината бе, че внезапната ми паника изчезна тъкмо от неговата реакция. Тя ме подсети, че не е станало нищо необичайно, защото досега не бяха се върнали десетки сонди, че все така си се намирахме далеч-далеч от тоя ръб на облака, зад който вече можеше да се говори за известно сгъстяване на материята му, за доловима сила на неговото притегателно поле. Наоколо и в кораба си цареше с нищо непроменената обстановка на сговор между човека и природата.
— Зенко, да не би пак някое видение… — попита недоверчиво баща ми, но аз не му отговорих. Трябваше или отново да го излъжа, или да си призная, че съм се уплашил. Как иначе щях да му обясня решението си за пробна тревога, без да съм се посъветвал с него, ръководителя на експедицията?
Отидох да облека своя скафандър, домъкнах и скафандъра на баща ми — тези тежки облекла, предназначени едва ли не за влизане в недрата на звездите. Изглеждахме същински чудовища в тях и аз не помня случай, дори от приключенските филми, някой да бе седял с такъв скафандър в удобния си космолет, освен ако той е напълно разбит и разхерметнзиран. Особено пък в кораб като нашия; ако самият кораб не те защитеше, нищо повече нямаше да те защити.
Докато помагах на баща си да влезе в автономния свят на суперскафандъра, поливизорът ми заизрича един след друг докладите от различните сектори. На стареца му стана весело:
— Пъргави са момчетата!
— Видя ли, че не е безполезна една пробна тревога — възтържествувах аз и предадох след като отзвуча и последният рапорт:
— Свободни сте да продължите работата си. Скафандрите да не се свалят до второ нареждане.
— Колко време ще ни държиш в тях? — запита баща ми.
— Колкото си искам — отвърнах, захлупвайки шлема на главата му и му се изплезих през стъклото.
Той скърши една заканителна гримаса, каза нещо, но още не бе задействувал свързочната си апаратура. Заканата му обаче беше пресмукана от бащинско удоволствие. Та кой бе се осмелявал да се изплези на него, пред когото се прекланяше цялото човечество! Дори синът му не помнеше да е правил това някога.
След около три часа дойде „ударът“.
Не усетихме никакъв удар, но с коя друга дума да го нарека? Просто изгасна осветлението. Това автоматично смъкна щитовете пред лицевите стъкла на скафандрите ни и включи инфрачервените визьори. Като се поопомнихме, ние разбрахме, че почти всичко на кораба е излязло от строя, без да се включат дублиращите системи. Преди това обаче установихме, че не можем и да се чуваме, че никакъв звук не възприемаме, освен ударите на собствената си кръв, кънтяща в изпразнените ни черепи. Някаква зашеметяваща сила беше ни натъркаляла в лявата страна на нашия превъзнасян заради съвършенството му космолет от най-висшия звезден клас.
Да, обади се нещо в мен, да — и то ми прозвуча като удовлетворение. Добре че проявих ината си да не отстъпя пред молбите и мърморенето на другите! Може би скафандрите все пак са ни помогнали да оцелеем.
Помислих го, сякаш знаех от какво са ни запазили, и го помислих спокойно или по-скоро: вече успокоен, или, както казах преди, така омаломощен, че нямах сили да се изплаша. Нямах сили обаче и да се вдигна. Напипах с една стокилограмова десница регулатора на гразера, който се намираше на пояса ми, завъртях го докрай — нищо! Бронираните дрехи продължаваха да ме натискат с многотонната си тежест към пода. Тишината все така настояваше да спука тъпанчетата ми. Повредена ли бе антигравитационната апаратура на скафандъра или сме в облака, където липсваше гравитация? Но какво ще правим в облака? Как така ще попаднем в него? Добре, в него няма, но на кораба нали си имахме собствена изкуствена гравитация? Значи все пак и скафандърът с неговата прехвалена автономност се е повредил! По дяволите, как ще го мъкна сега? Ето, и визьорът му също не е в ред…
Бионично копие на апарата у някои влечуги, струва ми се, той ни позволяваше да виждаме нещата благодарение на невидимите топлинни лъчи, които изпуска всяко тяло от своята вътрешна топлина. Разликата в дължината им обаче ги прави толкова фини и многообразни, че човешкото око, за разлика от фотографската апаратура, се нуждае от специален преобразовател. Изглежда сега тъкмо той не действуваше. Нищо, ще гледаме, както гледат влечугите нощем, казах си тогава аз, сам учуден от способността си да разсъждавам за странични неща. После мъчително завъртях глава. Исках да разпозная нещо в размазаните очертания на предметите наоколо ми. Влечугите обаче, доколкото знам — а в същност какво знам аз за влечугите, нищо не знам, може съвсем да не е така, — влечугите обаче са гледали на открито, където хладният нощен въздух им е служил за постоянен фон, на който са изпъквали със светенето си топлите тела на жервите им, на растенията и поелите температурата на деня предмети от природата. А въздухът в кораба ни е по-топъл от вещите и аз се намерих потопен в някаква бяла и светла димна каша, в която се мержелееха сиви до черни предмети със странни контури, с плашещо необичаен вид. И колко щеше да трае това? Ако наистина всичко се е повредило непоправимо, ако е повредена и климатичната инсталация, корабът постепенно ще изстива, ще изстива, докато мракът стане абсолютно непрозирен дори за инфрачервения визьор. Разбира се, това можеше да стане и много бързо, ако корабът е разхерметизиран. Вътре в скафандъра пък, който сега не пропускаше нито квант от топлинните ни излъчвания, щеше да става обратното, при положение, че и топлообменната му система е престанала да действува. Кръвта ни щеше да нагрява тясното пространство, докато се задушим в пещта на собственото си тяло. Естествено, ако не поемем риска да отворим шлемовете и ако не успеем поне отчасти да се справим с необяснимата ситуация, в която се озовахме.
Баща ми лежеше на няколко метра от мен, проснат по гръб — една сиво-черна неподвижна грамада. Изтръпнах в мига на познаването му, но после си казах: Глупости, нали всички остават живи, нали тогава чу гласа му! И се опитах да се изправя. Сигурно дълго е траяло. Трябваше да осъзнавам по-напред тялото си кост по кост, мускул по мускул, да се науча да го командувам, да го приобщя към механичния скелет на скафандъра, да се боря с тая фосфоресцираща каша, която сякаш ме залепваше за пода. Най-после залитнах в нея сред страховитите очертания на непознатите ми сега уреди и докато се тътрех с мъчително усилие към баща си, станах вече способен и да се уплаша. Защото си спомних, че такава ситуация не бях видял в тогавашното си съновидение. И в записките, и в спомена ми изобщо липсваше каквато и да е обстановка на нещастието, съществуваха в същност само няколкото реплики сред моето лично приключение в една въображаема аварийна торпила. Не се уплаших обаче много. Прекалено бях зает с това да вдигам единия си крак, да запазя равновесие, да го придвижа петнайсетина сантиметра напред, да довлека другия към него. Сигурно ако не съществуваше механичният скелет на скафандъра — лостово устройство, което увеличаваше мускулната тяга на носителя, нямаше да успея и крачка да направя. Пък скафандърът иначе не е толкова тежък, въпреки безбройните си апаратури, нали с една ръка бях довлякъл скафандъра на баща си. Върви разбери какво е станало!…
(Налага се да спестявам от подробностите на това, което преживяваме и вършим, не само защото е твърде мъчително писането на ръка. Средствата ми за писане са оскъдни, а и не знам колко време още ще ми бъдат нужни.)
Баща ми беше жив. Поразтърсих го, изправих го, при което и двамата паднахме няколко пъти, без да се чуе нито звук от сгромолясването ни на пода. Подържах го известно време, докато се окопити, помогнах му да направи първите си крачки, както се помага на едногодишно бебе да проходи. Опитах се да му кажа и нещо с жестове, но движенията ми бяха толкова бавни и сигурно така размазваха значението си, че се отказах. Един също така безкрайно бавен жест на баща ми поиска да ме спре, но аз не се спрях. Оставих го и се залюлях по посока на жилищния сектор. Човешкото око, без да има чувствителността на фотоматериалите ни, все пак си остава едно от най-великите изобретения на природата. То бързо навикна да разпознава познатото в необичайния му вид сред белия дим на въздуха, така че скоро се запридвижвах по-уверено, а откриването на това или онова на запомненото място ми доставяше малки радости. Върнах се след около половин час. Ако бях погледнал часовника си, щях да знам колко време бе ми потрябвало да отида в кабината на Петер Нойд и намеря приборите му за рисуване. Хронометърът на ръкава ми като че ли бе единственото, което нормално функционираше около мен, и това бе едно също така радващо чудо. Едва по-късно щях да осъзная, че то не означава нищо и с нищо не може да ни помогне. А когато после поглеждах към него, радостта ми мигновено се превръщаше в спазъм на ужас — магнитометърът, намиращ се до часовника, нетрепващо бе се заковал на деветдесет и шест хиляди ерстеда. Значи в кораба бе нахлуло едно невъобразимо, едно чудовищно поле, което обаче за сега не ми припомняше нищо друго,
