спорят по всички съществени проблеми на философията, изкуството, политиката. Каже ли нещо рационалистът и хуманистът Сетембрини, веднага мъничкият реакционер, йезуитът Нафта, в чието лице лесно разпознаваме праобраза на фашиста, ще намери не по-малко бляскав и остроумен контрадовод. Безспорно писателят стои зад възгледите на Сетембрини, който агитира за идеалите на Френската революция и „бюргерската епоха“, за демокрацията, за просвещението и човешкото достойнство и остро осъжда войната и ирационализма. Но защо тогава аргументите на Нафта звучат по-убедително не само на Касторп, а и на съвременния читател?
Защото лозунгите за свобода и демокрация на буржоазията, с които тя век преди това възгласи своята ера, са изгубили действената си сила, звучат кухо — историята вече ни е доказала неспособността на буржоазията да ги осъществи. И самият хуманизъм на буржоата Сетембрини не ни е симпатичен, демонстрира своето безсилие пред жестоката логика на фашизма, пред хитрата му демагогия, с антикапитализъм, която стига дори дотам в известен момент той да кокетира с комунистически идеи. Впрочем точно това ставаше вече и долу, в „равнината“, по времето, когато романът излиза от печат: в Италия фашизмът здраво установяваше господството си, а в Германия поражението на Хитлеровия опит за преврат от 1923 год. се превръщаше в начало на триумфалния му поход към „законното“ вземане на властта с помощта на същата тая буржоазия, която уж се опълчваше против него, а всъщност го призова за водач, който да я изведе от умъртвяващата магия-летаргия на Вълшебната планина.
Комичният дуел между двамата, при който хуманистът Сетембрини ще стреля във въздуха, защото не е способен да стреля срещу противника си (за разлика от своя дядо революционер, воювал с оръжие за идеите си и свободата на Италия!), а пък йезуитът Нафта фанатизирано ще си пробие сам черепа, за да не позволи на другия да се превърне в мъченик на идеите си, също съвсем очевидно претендира за символност. При това — символ, оказал се пророчески. Буржоазията, която сама пострада от фашизма, наистина няма право да се смята за мъченик, защото той е нейна рожба и тя сама развърза ръцете му, за да нанесе тия страхотни поражения на човечеството.
Проглежда ли обаче Ханс Касторп наистина в края на краищата, образова ли се действително?
По онова време Томас Ман още не е осъзнал историческата роля на работническата класа, все още търси обновяването на стария хуманизъм, оздравяването на бюргера и ние нямаме право да му се сърдим за това. Вече на друг етап от развитието си той ще заяви, че вижда бъдещето на човечеството в единението „Москва с антична Гърция, на Маркс с Хьолдерлин“. Затова новото време в романа — това е генералната криза на буржоазно-капиталистическото общество, в която е невъзможно да не се роди бъдещият, действително хуманен строй. Избухнала е войната и тя разпръсва магията от Вълшебната планина с триединството на символа й: образът на Германия от дофашиския период, образът на цялото буржоазно- капиталистическо общество, образът на отчуждението и драматичната самота на индивида в него. Войната прострелва идилията на буржоазния живот от края на века, както Марио ще простреля по-късно фокусника в цитираната вече новела, и на сцената остава да лежи един недъгав и жалък труп, лишен от своето измамно, омагьосващо ни величие. В последните страници на романа Ханс Касторп също е с оръжие в ръка. Но още не го е насочил. Само крачи нанякъде заедно с другите. Тътне артилерията, безпомощно и безславно падат другарите му, но на изток скоро ще пламне заревото на Октомврийската революция, ще прогърмят и изстрелите на килските моряци. Новият век действително е започнал.
Както в тази книга, така и в цялото му творчество, величието на Томас Ман се състои в това, че той, изграждайки се като всеобемен творец и мислител от типа на Гьоте, Толстой, Балзак, успя да ни остави една завършена своя картина на буржоазията с всичките й форми на живот от възхода до залеза й, с всичките проявления на нейния дух, да разкрие историческия й упадък в цялата му ширина и дълбочина. С това той стана нейният последен велик писател, който, минал Рубикона на идното общество, същевременно престана да й принадлежи.
Информация за текста
© 1972 Любен Дилов
Сканиране, разпознаване и първоначална редакция: stomart
Пълна и окончателна редакция: NomaD, 2010
Издание:
Томас Ман. Вълшебната планина
Редактор: Недялка Попова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова
Издателство „Народна култура“, София, 1972
Aufbau—Verlag, Berlin, 1953
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16080]
Последна редакция: 2010-05-18 19:30:00
1
Тук и навсякъде след това преводът на цитатите и на заглавията на непреведените у нас произведения е мой (Л.Д.).
