Любен Дилов
Томас Ман и романът му „Вълшебната планина“
В сказката си „Германия и германците“, произнесена в САЩ през 1945 год., Томас Ман се удивлява на своята съдба, превела го през толкова събития, запратила го от далечния мъничък Любек в голямата Америка, превърнала го от син на провинциалното градче в гражданин на света. Така на два пъти — през 1967 и 1969 год. — и аз се удивлявах на едно щастливо стечение на обстоятелствата, което без всякакви усилия от моя страна изведнъж ме изправяше пред гиздавата ренесансова фасада на оная, станала благодарение на писателя известна в целия свят, къща, наречена „Буденброковата“. Бях я виждал само върху корицата на българското издание на романа, нарисувана от вещата ръка на Борис Ангелушев, който като художник бе познал Германия не по-зле от собствената си родина. И в усоя на северната зима, и в слънчевата яркост на една ранна есен, когато неувяхващата там поради влагата трева грееше с блясъка на смарагд, аз ходех като замаян из живописно тесните улички на стария Любек, влизах в църквите му, в старите му кръчми, минавах през оцелелите във времето крепостни порти и отново и отново се връщах пред Буденброковата къща, съхранила патрицианското си достолепие, невъзмутима под погледите на туристите, както е посрещнала невъзмутимо възхода и упадъка на старото ханзейско бюргерство.
Портиерът ме пусна в преддверието й колкото да се уверя, че тя наистина не е музей, а модерна частна банка. И аз се уверих: ненапразно в толкова свои произведения Томас Ман доказваше несъвместимостта на капитализма с изкуството — в най-добрия случай днес той го използва за реклама. Навярно пак за реклама на заведението наблизо в един старинен ресторант има две стаички с нещо като музей на семейство Ман — дало на света двама толкова големи писатели. Навярно този мил и хубав Любек все още не можеше да прости на синовете си: на Хайнрих — злата политическа равносметка с бащите, на Томас — убийствено спокойната ирония, с която скъса с немската и любекската буржоазия.
В градинката пред най-старата крепостна порта — Холстенската — имаше паметник на Меркурий, бога на търговията. Никъде обаче не видях поне бюст на някои от писателите. В удивителния ресторант, където през четиринадесетия век се е помещавало управлението на Ханзейския съюз на корабопритежателите, под почернелите от вековете, увиснали по таваните грамадни модели на древни кораби, сядах на мястото, където някога е седял Бисмарк, седях и на мястото, където бе седял граф Цепелин, и… не открих подобна табелчица да обозначава място, на което да е седял Томас Ман. А не е възможно да не е влизал в тази впечатляваща забележителност на града — поне по времето, когато гражданството на Любек, срам не срам, решава да направи едно честване на своя прославен син, тоест да го признае за син двайсет и пет години след излизането на „Буденброкови“. Тогава в негова чест откриват в Буденброковата къща книжарница; Хитлер я закрива и като че ли и до днес в Свободния град Любек, както гласи фирмата му, никой не смее или не се сеща да отмени най-сетне това решение.
Толкова силно ме заболя от тия факти, че не можах дори да се насладя истински на очарованието на прелестната старина. Изглежда, професионалното пристрастие е виновно и това, че Томас Ман влезе твърде отрано в живота ми, свързан е с духовното ми проглеждане за света.
Пак по тия непредвидими пътища на съдбата си много, много години преди това попаднах в Германия. Дете и после юноша, бях заставен да съпреживея цялата Втора световна война, както се казва, в бърлогата на звяра. Самотен, изпитващ всекидневно вътрешната неспособност на немеца да контактува с чужденец, узаконена по онова време от расовите закони на Хитлер (а имали нещо по-мъчително за юношата от самотата?) — аз живеех изцяло в света на литературата. Един човек, комуто вярвах, бе ме научил в книжарниците да поглеждам най-напред годината на издаване на книгата, да посещавам най-вече антикварните книжарници. Използвах и правото си на чужденец, за да вземам от градската библиотека на Райхенбах отстранените от рафтовете руски класици. Впрочем едва ли съм имал такова право и сигурно старецът библиотекар си го бе измислил, за да оправдае пред себе си нарушението на възбраната. Та нали в същото време, когато той, гледайки към вратата, ми пускаше в чантата „Ана Каренина“, немците разрушаваха Ясна Поляна! Никой не влизаше в тая градска библиотека, защото почти нямаше вече и читатели в града — дори съучениците ми от по-горния клас бяха обхванати от тоталната мобилизация, — и ето че тоя човечец, комуто толкова съм задължен, а чието име и лице не помня, ми пусна веднъж в чантата и нещо немско, непоискано от мен: тъничко книжле, без номера и печата на библиотеката, кой знае как оцеляло от аутодафетата на хитлеристите. Новелата „Марио и фокусникът“ на Томас Ман. После следваха и други книги на други забранени автори, но опиянението от това първо вкусване на плода на политическото познание е още живо в паметта ми. Аз и до днес не познавам произведение, което така спонтанно, с такава светкавична яркост на символа си да оголва духовната същност на фашизма и тоталитаризма, да демонстрира змийската хипноза, която той упражнява върху човека.
Та… затова май не само в Любек не обичат Томас Ман. Не го обичат навсякъде, където се спотайва или отново надига глава онова „немско“, с което той през целия си дълъг живот неотстъпно воюваше. Около себе си и в себе си. Защото… „към тази истина, която човек се опитва да каже за своя народ, може да се стигне само по пътя на самопознанието“.1
Емоционалната ми и творческа свързаност с писателя обаче не облекчава, а затруднява тая моя почетна задача да въведа българския читател в едно от най-крупните му и най-мъчни за разбиране творби — „Вълшебната планина“. Издадените досега у нас три негови книги: романите „Буденброкови“ и „Доктор Фаустус“ и сборникът с избрани новели, са придружени от кратки предговори (само единият от тях е български!), които се ограничават със сведения и размишления върху конкретното произведение. Но когато от един автор са излезли вече четири книги и този автор се казва Томас Ман, не бива да няма на български едно, поне бегло негово животоописание. А пък е и просто невъзможно да се разбере напълно това дълбоко и сложно по замисъл произведение, без да се познават основните направления в живота и творчеството на създателя му.
Писателят, към когото неговият също така знаменит колега Йоханес Р. Бехер, в качеството си на министър на културата на ГДР, преди две десетилетия се обърна с думите: „Ти, гордост и чест на Германия, Томас Ман!“, е роден на 6 юни 1875 год. в Любек като втори син (след Хайнрих) сред петте деца на търговеца на зърнени храни и сенатор Томас Йохан Хайнрих Ман. В своя автобиографичен очерк „Откъс от живота“ (1930 г.) писателят твърди, че от баща си бил наследил „сериозното и вглъбено отношение към живота“, а от майка си — артистично-веселото и удоволствието да разказва. Майката, дъщеря на бразилска креолка, очевидно е внесла струйка екзотична кръв в склерозиращите артерии на суровия патрициански род и тази кръв е обагрила емоционалния свят на двамата й сина писатели, защото и двамата са се чувствали по-добре в католическия Мюнхен и в Италия, и двамата започват творческия си път с едно обстойно и основно „разчистване на сметките“ със своя протестантски Любек.
Детството протича весело и охолно в това богато и уважавано семейство, „ханзейският дух“ като че ли е все още жив, все още се съпротивлява на опрусяването на града. Много от игрите преминават в още по- приятния дом на бабата (Буденброковата къща) и в близкия морски курорт Травемюнде, където малкият Томас отрано се сблъсква с широтата и пъстротата на света.
Ханзейски дух! Това понятие изисква малка екскурзия в историята. През 12-и в. оформящото се трето съсловие — търговци и занаятчии, тоест граждани — става всемогъщо икономически и успява да откупи от феодалите независимостта на много свои градове, да ги превърне в действително свободни, самоуправляващи се градове-държавици. Ханзейският съюз, родил се отначало като съюз на немските търговци за общо представителство и взаимно зачитане на интересите им в чужбина, със съюзяването на свободните градове Хамбург и Любек през 14-и в. се превръща в съюз на градовете по крайбрежието, към който после се присъединяват и някои от вътрешността, като Кьолн, Дортмунд и др. Този съюз владее Северното море, държи монопола на търговията в пристанищата на Англия и Скандинавските страни и довежда градовете до бурен икономически и културен разцвет чрез стопанската си мощ и вътрешната си демокрация. Един век по-късно обаче започва вече и неговият упадък, предизвикан от алчността и глупостта на феодалите, които принуждават своите градове да го напуснат, и от конкуренцията на възземащите се Англия, Дания и Холандия. Но началото на духовния му упадък започва всъщност по-рано, със самото му основаване, защото то съвпада с началото на Реформацията.
В тази връзка и тъй като есеистиката и бляскавите сказки на Томас Ман са неизвестни у нас, ми се иска да цитирам тук един по-голям пасаж от споменатата вече негова реч „Германия и германците“, който отчасти ще даде представа и за стила на този му вид творчество.
„Това беше — казва той за току-що разгромения националсоциализъм — най-новата националистическа
