„истинската антропология“, но в романите си („Признанията на авантюриста Феликс Крул“ и „Вълшебната планина“ — образа на д-р Кроковски!) ще пародира по своя си начин психоанализата и артистично ще се надсмее над нейните жреци.
До Първата световна война Ман написва още няколко новели, издадени в отделни сборници, няколко есета, сред които се открояват „Билзе и аз“, „Опит върху театъра“ и особено важното за неговата еволюция „Равносметка с Рихард Вагнер“, пиесата „Фиоренца“, романът „Кралско височество“ и започва работа над двата си крупни романа „Признанията на авантюриста Феликс Крул“ и „Вълшебната планина“.
Самата война обаче предизвиква у него временно прекъсване в идейното развитие, което иначе е отразено в творбите му така дълбоко, както при никой друг писател. Той я възприема като народна война, вижда в нея величието на едно културно морално самоутвърждение на Германия и я приветства в статията си „Мисли за войната“ и в есето „Фридрих и голямата коалиция“. Това го довежда до болезнен няколкогодишен разрив с по-големия брат, с когото ги свързва не само братската връзка, а и тясна творческа дружба. За Хайнрих Ман, оформил се още на младини като прогресивен писател с подчертана сатирическа насоченост и като политически безкомпромисен мислител, е пределно ясно какво представлява по същината си кайзерова Германия и каква е ролята й в тази война. За него литературата и политиката имат един и същи предмет, еднаква цел в живота и трябва да се проникват една от друга, за да не се изродят и двете. Към този възглед, нееднократно формулиран почти по същия начин, ще еволюира след войната и по-малкият брат, но засега той ще се опита на цели седемстотин страници (есето „Възгледите на един аполитичен човек“) морално да оправдае загиващото буржоазно общество.
Това злополучно есе в твърде неподходящо за задачата му време — при поражението на кайзерова Германия, в разгара на революцията — изиграва обаче и своята полезна роля. Заставяйки писателя да прекъсне работата си над „Феликс Крул“ и „Вълшебната планина“, то поглъща в себе си оня мисловен баласт и ония погрешни възгледи, които иначе неминуемо биха влезли в тези произведения, защото Томас Ман действително е такъв, какъвто ще го определи към края на живота си Хайнрих: „Пишейки, той възпитава сам себе си, обхваща с всяка книга все повече от живота, достига през това на етапи, на етапи овладявано знание към оная мъдрост, която е целта му.“ А десетилетия по-късно самият Томас ще даде най-точно определение на тази си книга, като ще я нарече „един последен, голям и не без блясък воден ариергарден бой на романтично бюргерското“ в него.
Всъщност при самото излизане на есето Ман вече идеологически го е надживял и преодолял. По улиците на Мюнхен се лее кръв. Повторното предателство на социалдемокрацията помага да бъде разгромена революцията. Убити са Роза Люксембург и Карл Либкнехт. Следват националистически бунтове, първият опит на Хитлер да вземе със сила властта, инфлация, икономически хаос, политическата нестабилност на Ваймарската република. Всичко това безспорно повлиява по един категоричен, макар и на първо време не веднага забележим начин на развитието на писателя. Той ще се отрече и публично от възгледите на „аполитичния човек“, ще държи речи в защита на Ваймарската република, защото разбира колко е неподготвен народът му дори за една демокрация от буржоазен тип, ще започне да се връща назад в историята, за да дири източниците на действителната демокрация и хуманизма в класическото равновесие на духа у Гьоте, в богоборчеството на Толстой („Гьоте и Толстой“ — 1923 г.). Ще се опита да конструира един модел на идейно развитие на бюргера в педагогическия си епос „Вълшебната планина“ и покрай многото есета и публицистични трудове, покрай публикацията на първата част на „Феликс Крул“ ще започне работа над най-крупния си по обем роман — четирилогията за Йосиф и неговите братя, по повод на която по-късно ще каже: „Изглежда, съществува някаква закономерност в това, че на известна възраст започваш да губиш вкус към всичко чисто индивидуално и частно, към отделните конкретни случаи, към буржоазно гражданското, тоест към житейското и всекидневното в най-широкия смисъл на думата. Вместо него на преден план излиза интересът към типичното, вечно човешкото, вечно повтарящото се, извънвремешното, с една дума, към митичното. Нали в типичното се съдържа извънредно много митическо в смисъл, че типичното, както и всеки мит, е изначален образец, първосданна форма на живота, извънвременна схема, открай време зададена формула, в която се вмества осъзнаващият се живот, смътно стремящ се да придобие отново предначертаните му някога форми и белези.“
През 1929 год. Шведската академия най-после се убеждава, че „Буденброкови“ не е случайно явление в творчеството на Ман и му присъжда за него Нобеловата награда. Двадесет и осем години след излизането на романа. Разбира се, писателят, отдавна вече станал световно име, не се нуждае от това закъсняло признание. То само още веднъж ще го сблъска с мъката човешка, с нещастията, с пороците, защото, получавайки една сума, каквато хиляди бизнесмени инкасирват под формата на печалба всяка година или дори всеки месец, той изведнъж се оказва в центъра на вниманието и отвсякъде към него заваляват искания за пари и помощ.
Едно летуване в Италия ще роди „Марио и фокусникът“. Италианският фашизъм е насочил вниманието на писателя и към бурно напредващото фашизиране на Германия. Новелата е опит да отвори очите и на другите за него, призивен сигнал и начало на личната му битка против фашизма. През 1933 год., седмица след идването на Хитлер на власт, той напуска Германия със семейството си и се установява в Швейцария, край Цюрихското езеро. Там живее до 1938 год., като през 1936 год. приема чехословашко поданство и бива лишен с указ от германско гражданство. Изумяващ със своята човешка болка и пророческото си прозрение на неизявилия се още и ловко демагогстващ националсоциализъм е отговорът, който писателят изпраща тогава на писмото на декана на Бонския университет, с което официално му съобщават, че му се отнема почетният докторат:
„…Но горко на оня народ, който, попаднал в задънена улица, в края на краищата и наистина ще се реши да търси за себе си изход в проклетите от бога и хората ужаси на войната. Тоя народ ще обрече себе си на гибел. Той ще бъде така разгромен, че никога вече не ще може да се вдигне.
Националсоциалистическата държавна система има и може да има само една-единствена цел: безпощадно потискайки, унищожавайки, изтребвайки всяка съпротива, да подготви немския народ за «предстоящата война», да го превърне в безкрайно покорна, лишена от всякаква критическа мисъл, сляпа и фанатически невежествена военна машина. Тая система не може да има никаква друга цел, никакви други смисъл и оправдание; тя без колебание си присвои правото да принесе в жертва свободата, справедливостта, човешкото щастие, да извърши безброй престъпления, тайни и явни, и всичко това в името на една-единствена идея — в името на необходимостта да възпита народа за война…“ И завършва с отчаянието на молитва: „Да помогне бог на нашата потънала в мрака и изтерзана страна, да я научи на умиротворение с другите народи и със самата себе си!“
През 1938 год. писателят се преселва в САЩ, където почти веднага започва бурна политическа дейност. Действителността го е принудила окончателно да слезе от надоблачното олимпийство, да влезе в ръкопашен бой с мракобесието. Той обикаля Америка със сказки, чиито теми издават ясно характера им: „За бъдещата победа на демокрацията“, „Внимание, Европа“, „Този мир“. А през 1940 год. застава и пред микрофона на радиото и до края на войната всеки месец в постоянна рубрика се обръща с бляскавите си речи към своя народ.
Едновременно с това обаче той нито за ден не изоставя писателската си работа. С почти нечовешка самодисциплина и работоспособност създава роман след роман, есе след есе. През 1939 г. излиза романът „Лоте във Ваймар“, предхождан от есето за Шопенхауер. Следва последната част от епоса за Йосиф, започва работата над „Доктор Фаустус“. През 1944 год. пише новелата „Законът“, в края на войната издава два тома есета, том с петдесет и петте свои радиопредавания и публикува част от дневника си. А 1947 год. е особено ярка в живота му: излиза „Доктор Фаустус“, плод на седемгодишен труд, след близо десет години писателят за пръв път посещава Европа (без Германия).
Поводът за първото му посещение в родината идва през 1949 г. с годишнината на Гьоте. Ман изнася официалния доклад, изнася го и в оформилите се вече две Германии. Успява да направи и разликата — посрещането му в току-що основаната Германска демократична република се превръща в невиждана демонстрация на народната обич.
Престарелият писател съвсем не е загубил своята продуктивност, нито пък равнището на творческите си възможности. През 1951 г. издава романа „Избраникът“ и възобновява работата над „Признанията на авантюриста Феликс Крул“, който излиза отново и за съжаление пак в незавършен вид през 1954 год. Преди това е написал и последния си разказ „Измамената“, който с нищо не отстъпва на най-бляскавите му работи в късата форма.
