Междувременно обаче онази Америка, на която той се отблагодарява за гостоприемството, приемайки след войната нейното поданство, вече не е същата. Разюзданият антисъветизъм, макартизмът като специфична форма на американския фашизъм стресват писателя. А когато прословутата комисия за проучване на антиамериканската дейност дръзва да призове на разпит и него, той не се поколебава да скъса демонстративно с тази Америка. През 1952 год. окончателно се връща в Европа. Заселва се отново в Швейцария, където умира на 12 август 1955 год. и бива погребан в селското гробище на Килхберг край Цюрихското езеро.
Сигурно най-разпространената сред многобройните му интерпретатори формула за писателя е, че той самият бил олицетворение на конфликта между бюргера и художника, че носел докрай в душата си този конфликт като наследство на Ницшевата антитеза живот—дух. И наистина Томас Ман изгражда много от най-хубавите си произведения и най-ярките си герои („Тонио Крьогер“, „Тристан“, „Смърт във Венеция“, Андриан Леверкюн от „Доктор Фаустус“) точно по тоя модел. И все пак тази формула не би ни казала много, ако не разберем в исторически план нейните понятия и ако не отчетем самата сложна като живота идейна еволюция на писателя.
Както вече споменахме мимоходом, немското понятие бюргер не се покрива с френското буржоа. В немския език то има две значения: и буржоа, и гражданин. Самият Ман казва за ранното си творчество, явно подценявайки социалната прозорливост на реализма си: „Вярно е, че аз малко проспах превръщането на немския бюргер в буржоа.“ (Сенаторът Хагенщрьом в „Буденброкови“ демонстрира тъкмо това превръщане на бюргера в буржоа-капиталист.) Очевидно писателят означава с това понятие един по-ранен стадий на третото съсловие, извикано на историческата сцена от икономическата и социална необходимост. Бюргерът-гражданин се ражда не само като трета сила между крепостния селянин и феодала, той е и тяхна обществена и историческа антитеза като социална и духовна формация. Бюргерът за Томас и гражданинът на италианските градове-републики, на ханзейските градове-републики, това е икономически силният, свободолюбив, образован занаятчия, търговец, манифактурист, създател на Ренесанса и на епохата на рационализма, на онова бляскаво време в историята на човечеството, в което на фона на аутодафетата и едновременно с тях разцъфтява в невиждано великолепие мисловният и художествен гений на Европа и се ражда всичко онова, наречено с красивото и трудно определимо понятие хуманизъм. Ето защо Томас Ман ще поставя такива заглавия например: „Гьоте като представител на бюргерската епоха“, „Гьоте и Толстой. Към проблема за хуманността“ и т.н. А да се превежда бюргер и бюргерско винаги и навсякъде с буржоа и буржоазно, както е сторено в послеслова от Паул Рила към сборника с избрани повели на писателя, е погрешно.
Сам рожба на стар бюргерски род Томас Ман още с първите си по-значителни творби, търсейки да изрази своето време, се опитва да установи обществените и най-вече духовните параметри на бюргера и бюргерското. Но когато той започва творческия си път, бюргерската епоха вече е отминала и на писателя не остава друго, освен да аутопсира един исторически труп. Поради това замисленият като кратка и весела семейна история роман „Буденброкови“ се превръща в тъжната социална история на един бърз и всестранен упадък. Третото поколение Буденброкови в лицето на Томас Буденброк вече е неспособно да вирее в капиталистическата ера, неговият патрициански морал става смешен пред вълчите нрави и търговските прийоми на Хагенщрьом. Но писателят още не може да излезе извън класовата си обусловеност и за него поведението на бюргера като единство от морал и естетика ще си остане търсеният идеал. И той ще насочи обектива на своя микроскоп вече към себе си. В „Тонио Крьогер“, в „Тристан“, в „Смърт във Венеция“ героят ще бъде писател, ще носи много автобиографични черти, ще си блъска главата в същите проблеми, с които се опитва да се справи създателят му.
Още в тези ранни творби, както казахме в началото, се очертава тематичният кръг, в който израства писателската и философска мащабност на Томас Ман. Това е общият проблем на декаданса — в обществото, на духа, в изкуството. Линията на упадъка в изкуството тръгва от „заблудилия се бюргер“ Тонио Крьогер, минава през пародираната фигура на Шпинел от „Тристан“, през още по-засилилата се откъснатост на художника от действителността в лицето на Густав Ашенбах от „Смърт във Венеция“, за да завърши с мрачното величие на Андриан Леверкюн от „Доктор Фаустус“, доказващ окончателно, че творецът в буржоазното общество е трагична фигура.
В „Признанията на авантюриста Феликс Крул“ — един крайно приятен за четене, но за съжаление недовършен литературно-философски експеримент — Ман ще се опита да изследва артистичното пък от обратната му страна. Симпатичният мошеник Феликс Крул е гениален артист в живота, чийто мозък е способен да попие всяка чужда духовност — все едно в коя сфера на духа — и да я възпроизведе като своя с достатъчна за буржоата и неговите „интелектуални“ салони убедителност. Артистичното и тук е антисоциално, но докато в гореизброените произведения то е антисоциално в смисъл на антибуржоазно и на несъвместимо с тая действителност, то тук антисоциалността на Феликс Крул, който за своя изгода пародира чуждата мисъл и чуждите образи, доказва всеобщата антисоциалност на буржоазно-капиталистическата духовност, която не е нищо друго освен една пародия на действителната духовност на класическата епоха. Работил през по-голямата част от творческия си живот над тоя весел и забавен роман, Томас Ман все пак, изглежда, неслучайно не е успял да го завърши — реалистът не е могъл да види и в самия живот неговия завършек.
Упадъка на духа той анализира пряко в есетата си за Ницше, за Шопенхауер, за Вагнер, за окултното и др. Тези трима негови любимци от младини по-късно се разкриват пред очите му в истинския си вид: като могъщи и очароващи ерупции на духовната криза на буржоазния строй, като мрачни цветя на болното в живота. Търсейки при Гьоте бюргерско-гражданския идеал в естетиката и морала и изворите на хуманизма и демокрацията като част от един общ позитивен мироглед — на това е посветен и романът му „Лоте във Ваймар“, — Томас Ман ще възприеме максимата на Гьоте: „Класично наричам аз здравото, а романтично — болното.“ И в творчеството му закономерно ще се появи темата болест—здраве като един от доминиращите философски проблеми. Очевидно тук е повлиял и Шопенхауер, за когото смъртта е първосъздателка на философското мислене, а по-късно и Фройд, който се опитва да намери ключа към нормалната човешка психика, тръгвайки от патологичното, аномалното. Всичко това се свързва и с господстващия тогава натуралистичен възглед за историята, покриващ еволюцията на обществата с жизнения цикъл на организмите — младост, зрелост, старост, — а оттам вече не е трудно да се определи упадъкът на обществото и като болест. Ман обаче я рисува като могъща познавателна и творяща сила, каквато е и в действителност, защото никой не може да отрече блясъка и въздействието на упадъчни художници и философи, като Ницше и Новалис например. Затова в „Доктор Фаустус“ тя е Мефистофел, на когото Леверкюн продава своята душа, за да се осъществи като творец. Затова и във „Вълшебната планина“ едно от символните й значения е пътят на познанието, който ще извърви главният герой. Ето какво казва самият Томас Ман в откритото си писмо до издателя на „Немския медицински седмичник“ от 1926 год.:
„Книгата кара да се почувства позорът на болестта като идея, но в същото време в нея болестта е изобразена като могъщо познавателно средство, а и «гениален» път към човека и любовта. Аз заставих своя герой да премине през болест и смърт, през страстното изучаване на органичното, заставих го да преживее явлението медицина като събитие само за да се приближи, доколкото допускаше това неговата лукава наивност, до едно предчувствие на новия хуманизъм.“
И така пред нас отново се появява милият млад русокос и синеок бюргер Ханс Хансен от „Тонио Крьогер“, на чието физическо и душевно здраве завиждаше писателят. Този път обаче той се казва Ханс Касторп, носи току-що получена инженерска диплома в джоба си, пращи от здраве, юношески наивитет и предприемчивост и само е дошъл да посети болния си братовчед, да си почине три седмици, преди да заеме своето място в капиталистическото общество, на което изцяло принадлежи и което също му принадлежи. Но… се разболява на Вълшебната планина, където всички са болни и където не можеш да не бъдеш болен. А разболяването за него се превръща в „оздравяване“ от оказалите се обикновена простащина и житейски профанизъм духовно равновесие и здраве на буржоата.
От започването на романа до излизането му през 1924 год. изминават дванадесет години, сред които се съдържа петгодишната пауза на Първата световна война, донесла нови прозрения на автора и влязла в романа като композиционен завършек и… като граница на новото време. Началото на тази грамадна по обем и съдържание книга ни разказва почти дословно обстоятелствата, породили я като идея у писателя. През 1912 год. Томас Ман пребивава известно време в луксозния високопланински курорт Давос, където жена му Катя се лекува от белодробно заболяване. Сам получава леко възпаление на дихателните пътища, но не се
