Дразнеше го нарастващата му зависимост от Рут, а осъзнаването, че още стотици хора се виждаха принудени да се съобразяват с неговото състояние, го правеше злорадо придирчив и саркастичен.
Рут притисна хлъзгавия си от тънката коприна на пенюара корем към тила му и това му се стори по-скоро пресметливо съблазняване, отколкото искрена потребност, защото в думите й нямаше нито драматизъм, нито сериозен упрек:
— Толкова години ми вярваше, нали? Защо така изведнъж…
От горещия допир на корема й някакво подобие на живот се опита да поникне в сплеснатия му от мъртвите бедра чатал, но то само го накара да се чувства двойно по-виновен.
— Вярата обвързва. А теб пък да обвързвам към себе си е чисто престъпление.
Тя не се остави да я отклони от намерението й. Преди да заболее, Димих с разсеяно удоволствие се подчиняваше на волята й да му се налага в житейските неща.
— Не усещаш ли колко е горещ коремът ми? Защо го оставяш празен? — издекламира тя над главата му, сякаш насмешливо цитираше Библията.
Тилът му възприе нейния цинизъм като изненадващ удар и Димих болезнено изкриви врат, за да отлепи глава от корема й.
— Рут, моля те! Какво става с теб? Ти никога…
— Така ли си решил да се оправдаваш, загдето не се оженихме? Престъпление било, а? Не мислиш ли, че е доста подло? Защо му е на човека законна съпруга, щом си има едновременно любовница, сътрудничка, болногледачка…
— Ама да се оженим ли искаш? Разбира се, това…
— Глупости — прихна тя. — Хайде! Стига си се преструвал на умрял!
И повторно се опита да напъха длани под мишниците му. Грубостта й, каквато той не помнеше, предвещаваше скандал и Димих недоумяващо преглътна собствената си язвителност, опита се да разбуди покорството си. Свали очила, слепешката ги пъхна отзад в количката. На носа му, над леката изгърбеност цъфна като раничка кървавочервената черта от тежестта на непрекъснато дебелеещите стъкла. Новият опит на Рут да му помогне го застави да бърза. Залепи стола си плътно до леглото, прекатури се странично на твърдия матрак и послушно изпъна гръб. Мускулите на лактите му потрепераха и той не би могъл да каже дали физическото усилие потискаше повече възбудата или безсилието на покорството. Вдигна длан да обърше бликналите на челото му капчици пот и видя през полуспуснатите си клепачи размазания бял облак на вече голата Рут.
Зрънцата на възедрите й гърди сигурно бяха поникнали като жадни за живот любопитни към света цветенца, но Димих ги видя такива само в насила повикания си спомен. И кожата над гърдите трябва да бе порозовяла от нахлулата в нея кръв. Положително цялата й великолепна голота, която бе обичал ту с романтична нежност, ту с бруталната безогледност на страстта, сега се надсмиваше на неговата немощ. Не, не бе в състояние да я пожелае както трябва, а се налагаше да потиска допълнително чрез разумно послушание надигащата се в него съпротива! Защото Рут все пак не бе поисквала друга отплата за своята необикновена преданост, освен това, което преди бе и за двамата радостно обезумяване.
Рут едва ли имаше чак толкова често нужда от него. Увлечението й по математическите модели на компютърните конструкции винаги бе било по-силно, любовта й към науката по-всеотдайна и Димих отдавна я подозираше в опити и по сексуален път да разбужда съпротивителните сили в тялото му за борба с болестта. Кой ли бе й го внушил, гаврейки се с трагичната им връзка? Или идеше сегашната й нова и неприлична настойчивост от някакво женско предчувствие, че предстои да го загуби?
С ловкостта на обиграните си от компютрите пръсти тя смъкна панталона му чак до глезените, отпрати подире и долните гащета, приюти в шепата си онова, което до неотдавна веднага скачаше за действие. От гънката под гърдите й занадничаха две симетрично разположени тъмнокафяви бенки. По-рано той обичаше да ги целува, а сега през завесата на силното късогледство те му заприличаха на незнайни, но опасни буболечки. Димих стисна клепачи, измъчено се усмихна:
— Овладяваш некрофилията ли?
— Мълчи — шътна му тя. — Казах ти, искам дете!
Качи се на кревата, предпазливо легна отгоре му, сякаш се боеше да не скърши нещо под себе си. Той усети топлината и тежестта на тялото й само там, където сетивните клетки в кожата още възприемаха.
— Рут, скоро ще се парализирам целият и ако не ми помогнеш да си ида с достойнство, ще ме изтезават до смърт в някоя болница.
Устните му се разиграха от изкушението да й съобщи своята идея, но тя импулсивно ги смачка с ръка. Димих все пак успя да провре между пръстите й подигравката си:
— Да не си повярвала на журналистите, че съм гений? Чист европейски патриотизъм! Па и гениалността не се унаследява.
Завещанието му, съставено в нотариата, определяше Рут Аройо за пълна наследница на всичко негово — от голямото жилище до библиотеката, компютрите и авторските права. Майка му и разведената му сестра го приеха за справедливо — Рут изцяло бе ги отменила в гледането му, притежаваше и способността да се грижи за посмъртната му слава. А те, материално обезпечени, не се нуждаеха от неговото имущество. За какво й бе тогава това дете, което щеше да дели с нея наследствените права? Отгоре на всичко щеше да пречи и на научната й кариера, която тя бе пожертвала заради него!
Изслушала тогава при нотариуса завещанието му с потъмняващо лице — от неловкост, или от осъзнаването, че то всъщност означава натоварване с нови отговорности и доживотно обвързване с името на Даниел Димих, Рут сега отпаднало полегна край него. Ръката й спря да милва онова, от което още искаше своето дете.
— Трябва ли непременно и в такива моменти да дрънкаш глупости?
Силно измършавели, бедрата му не възприемаха вече и температурните разлики на въздуха. Само в нещото между тях животът още бе в състояние да надига глава като тревата под престарял асфалт, но, вместо да се съвземе, то съвсем бе примряло в топлината на дланта й. Димих рече треперливо:
— Сигурно ще ми бъде по-леко, ако ме намразиш.
— Не се мисли за изключение — издуха тя горещия си издих в ухото му. — Когато човек страда, много му се ще и другите да страдат.
Той признателно погали рамото й. Би погалил и ума й — бърз, находчив, честичко, като сега зъл, сякаш си отмъщаваше заради хилядолетните мъки на еврейството.
— Ти си ми най-доброто страдание…
— Аз също те обичам — побърза тя да прекъсне неумелото му излияние, а ръката й с нова настойчивост му заприпомня, че е крайно време да се съсредоточи.
Повече обаче не постигнаха, макар тя да прибегна и до помощта на устните си. Димих изпъшка виновно:
— Сигурно болестта е стигнала и до там.
Рут го захлупи с едрите си гърди. Дишаше като него тежко, смазващо тежко бе и разочарованието й.
— Не е, ама като все мислиш за друго!
В този момент искрено му се щеше да го няма на този свят, да не се чувства задължен към никого. Въпреки че — той знаеше това — „този свят“ искрено се безпокоеше за здравето му, защото почти във всеки дом имаше полезни уреди, които той бе изобретил. Ръцете му обаче, като в жест на отчаяние, самопроизволно се вкопчиха в голия й гръб. Едната зашари по него в несръчно подобие на ласка, другата допълзя с вече трудно подвижни, сякаш премръзнали пръсти до тъничкото й вратле, оголено от късо подстригваната семитски къдрава коса.
— Не го преживявай — изгърби се тя като котка в съпротивата си спрямо ласките му. — Не ти е за пръв път, нали? Аз съм си виновна, така те нападнах… — Хвърли поглед на часовничето си, викна с облекчение, за да омаловажи случилото се: — Ама какво правим ние? Сестрата ще ни завари!
Изстреля се заедно със своята изкуствена веселост от леглото и клекна — като да я скрие — над захвърлените си на пода дрехи.
— Не ме гледай!
Димих напипа очилата си, пъхнати в нишата зад колелото на количката. В стаята сякаш светна прожектор, проясни и размести предметите в нея. Въпреки предупреждението той се загледа в трогателно
