бързичко запълзя по четирите му крайника, започна методично да ги умъртвява. А следиш ли властните стъпки на собствената си смърт, невъзможно е да се опазваш от периодичните депресии. Тук Рут единствена можеше да му помогне. Най-малкото с това, че той усещаше необходимост от нея! Твърде слабо го утешаваше увереността, че медицината ще му бъде благодарна за професионалните наблюдения, каквито едва ли би получила от хиляди анамнези, за касетите, в които педантично ги диктуваше всяка седмица, щом отпратеше за нещо Рут извън дома им.
Институтът за изучаване на външните планети бе щедро финансирал поръчката си за самопрограмираща се машина, която да работи на далечните планети с техните невъзможни за човешко пребиваване условия. Машината отдавна бе готова, но все още експериментираха с нея, защото тя неочаквано се самонадаряваше с изненадващи способности. Натъпкана с всевъзможни сензорни устройства, изкуствени интелекти и автомати за работа дори на Юпитер и Сатурн, тя бе развила почти равните интелектуални възможности на учени от висока класа, заедно с модерното им лабораторно оборудване, но без уязвимата крехкост на човешкото тяло.
Шеговито бяха я нарекли Голем по името на средновековния митичен изкуствен човек, макар тя с външния си вид изобщо да не приличаше на човека. Канеха се вече и да я предадат, горди със своята работа, когато им връчиха телеграма веднага да си получат трупа на някакъв идиот, който бил го завещал на техния институт и сега щял да се самоубива. Хукнаха да предвардят самоубийството, да обяснят, че макар да имат раздел за биотехнологии, техният институт не работи с човешки органи, но самоубиецът, завещал се нотариално, бе така пресметнал времето, та да го получат още топъл. Само дето не се съобразил, че мозъкът му ще умре прекалено бързо, за да бъде използван за каквото и да е. Тогава, уреждайки формалностите по отказа от странното „дарение“ в полза на някоя болница, на Даниел Димих хрумна идеята да конструират втора, по-голяма глава за Голема, на която да упражнят вграждането на човешки мозък.
Предложението му, естествено, бе посрещнато с насмешка — да похарчиш толкова средства и време, за да вградиш в Голема мъртвия мозък на някакъв глупак! Щом дори масовият човешки мозък отдавна не постигаше и една стотна от възможностите на новите фотонни интелекти! И все пак забавният експеримент постепенно ги увлече! Па и защо Големът им да си нямаше резервна глава!
В онези дни Даниел Димих едва забележимо позамяташе крак, та в Института още не знаеха за болестта му. Само по „роднинска“ линия единствен Виктор Аройо бе научил за трагедията. Той веднага се досети за какво е необходим необикновеният експеримент на неофициалния му зет, затова побърза да излезе за нещо си от съвещанието, без да реагира на идеята. Така тя си остана още тогава неизричана тайна между двамата, докато Димих не реши, че е настъпило времето й.
Под масата ли бе държал Аройо апаратчето си, под някой от столовете ли бе крил микрофончето му, но записът непрекъснато биваше смущаван от всички шумове, предизвиквани от неподозиращото, че е подслушвано човешко тяло. Беше обидно лош запис и от него би трябвало да се срамуват хора, боравещи с най-съвършените средства на планетата, ако тъкмо това не беше и причината. Аройо сигурно изобщо не владееше техниката на обикновения магнетофонен запис, чието начало направо се и губеше, после усилвателят на рекордера внезапно изригна дрезгаво младежко прихване:
…Ясно, ясно! Предлагат ни да се позанимаем с проблема за човешкото безсмъртие… — Димих разпозна маниера на онова нахакано приятелче на Рут, което назначи по нейно настояване, а то се оказа толкова кадърно, че го и включи в най-елитния актив на Института. — Аз обаче, господа, отказвам да участвам дори в разговори за подобни идиотщини. Първия експеримент, как да е, запазихме в тайна, но втори такъв няма как да не се разчуе. И цели пълчища склерозирали старци, дето не им се умира, но си имат достатъчно пари, ще ни затрупат с поръчки за своето машинно продължение. А ние ще си зарежем сериозната работа, за да богатеем за тяхна сметка. Нали така стана с оня институт, дето замразяваше мъртъвци за бъдещето! И какво? Ще обслужваме не човечеството, а онези, дето и без това са си проживели живота много приятно на неговия гръб…
Прекъсна го не само трополенето на обувки, а и гласът на Аройо. Бе необичайно умолителен, вместо по привичка началнически властен:
— Не бързай с проповедите си, Бор! Никой няма намерение да буди мерака на еснафа за безсмъртие. То си е вечното търсене на начини да разширяваме възможностите на човешкото съзнание да прониква в тайните на материята. А моралните, социални и юридически препятствия неизбежно ще станат надеждна бариера против онези, за които говориш.
— Ти само им покажи, че е осъществимо, па ела гледай какво ще направят! — запращя магнетофонната струна от страстите на буйния младеж. — Твоето познание пак ще драпа подир алчността на изкуствено удължен живот! Както стана с толкова открития.
„На твоите години е лесно човек да се отказва на думи от продължаването на живота“, каза му на ум Даниел Димих и се усмихна над явните усилия на своя заместник да не му провалят още в началото странното обсъждане.
— Колеги, разговорът ни е само теоретичен. Доколко сме склонни да поемем такъв риск…
Сега пък него прекъсна магнетофонната врява, а над нея изплува глас, който Димих не разпозна. Вероятно принадлежеше на някого от медицинските консултанти на Института:
— Помните какъв скандал се развихри, когато започна клонираното отглеждане на човешка биомаса! А ставаше дума само да се вземат генни зародиши от индустриално произвеждана биомаса, вместо да се търсят донори за готови органи. Всички се разкрякаха, нали? До кой момент в биомасата имало само годен зачатък на търсения орган и кога в него се пръквало онова, дето му викат живот ли, душа ли? Осъдително било ембрионът да е цялостно оформен! А нали тъкмо тогава е най-подходящо за присаждане на части от него… Религиите и до днес са против, но методът все пак се наложи, защото прекрати доказано престъпни деяния като покупко-продажбата на органи или убийствата за снабдяване с тях…
— Науката винаги е поставяла човечеството пред свършени факти — изхриптя друг непознат глас насред стърженето и пукането, уловено в магнитната струна.
— …съвсем различно е, колеги, твърде абстрактно е като цел и едва ли ще обслужва медицинската практика, където можеш и да си позатвориш очите заради спасението на човека. Не е като да вземеш гени от човешка биомаса, вместо органи от трупове или живи донори. Колкото и някои да твърдят, че животът на индивида се съдържал още в гените му! Все пак е недоказано. Докато за Голема ще е нужен мозък от жив, здрав и млад човек. Склеротик не ни върши работа. И колегата одеве беше прав. Къде ще намериш мозък, който да си струва не само парите, ами и усилията, и риска…
— Има! — сякаш скъса струната Аройо с невъздържаното си вмешателство и Димих го видя във въображението си като разярено клише на отрицателен демон-учен от научнофантастичен роман. Сигурно бе скочил и от мястото си, за да изглежда заплашително едър, бе свирепо разрошил брада.
Близо минута струната се въртя безгласово и само пукотът й приличаше на учудено цъкане с език. После из глъбините на мълчанието изплуваха плахи възклицания на фона на боязлив шепот, изненадващо смачкан от тежък и властен бас, който сякаш прочисти записа от паразитни шумове:
— Поканен съм като юридически съветник, но проблемът ви съвсем не е от обикновените правни проблеми, с които се сблъскваме при всяко ново поколение роботи. — Притежателят на баса очевидно се чувстваше навсякъде в среда, над която бе свикнал да доминира. — Знаете, че дори евтаназията вече цял век чака за разрешение, а тук се касае за много повече. Убийството е задължително, защото, както казахте, самоубийство без квалифицирана помощ ще умъртви мозъка, ще го направи негоден за присаждане. Изваждането обаче на мозък от живо тяло няма да бъде прието от сегашните закони като умъртвяване на донора с негово съгласие. Защото… Нека приемем, че той все пак остане жив! Тогава пък ще се усети с цялата й сила липсата на закон, който недвусмислено да постановява, че мозъкът е човекът и притежава всички права да представлява човека, в каквато и обвивка да се намира… — Самоувереният бас се позагуби в словесната законодателна джунгла, измляска няколко пъти и преглътна още няколко пъти, като да гълташе алинеи и параграфи. — А с такъв закон всеки парламент ще се затрудни. Ами ако мозъкът умре при присаждането? Нормално за първите опити, нали? Тогава присаждането автоматично се потвърждава като убийство, защото сте му обещавали живот. Дори след година-две да умре, законът пак ще го смята за убийство чрез измама. Нали никой не ще е в състояние да докаже колко би живял този мозък в собственото си тяло…
Басът май се поумори от внушителната си пледоария, та леко предрезгавя:
