— Пират е някакъв, морски разбойник или терорист. Пратете хеликоптери с лазерно насочване на бомбите…
— Три полицейски катера сигурно ще го хванат…
Той се гмурна силно надолу в чернозелените глъбини, но фасетното му зрение бързо се нагаждаше към тъмнината. Дъното се изпречи пред разперената му глава на сто петдесет и осем метра. Беше равно, покрито с милионолетен слой тиня. Дан се върна докъм петдесет метра, ориентира се за посоките и с най- висока скорост се понесе към скалистия бряг, където подводните пещери щяха да му предложат по- надеждно укритие.
3.
Не чувстваше нито страх, нито възмущение, а мелодичният му вик преди не изразяваше гняв. Беше по- скоро умозрително презрение към просташкото самонатрапване на човека в области, където не му е мястото. Тук, в тази нежна простота на света, царяха ясни закони, командваше ограничена от строги инстинкти себичност. Докато човечеството, което хем развъждаше рибите, хем бързаше да ги изяде, щом достигнеха определен размер, грубо нарушаваше този вселенски ред със своята изобретателна алчност. Да можеше, би обяснил на тия горди и весели същества, делфините, че е под достойнството им такъв съюз с човека, защото той ги превръща в обикновени овчарски кучета. Че е под достойнството на целия подводен свят да допуска човека в себе си. Вместо това сам трябваше да изключи дори пеленгатора си, чрез който на катера винаги знаеха къде в морето се намира. Е, добре! Сега вече никой нямаше да знае това!
Като юноша бе слизал с маска и шнорхел във фиордите по крайбрежието. По тия места обикновено го водеха родителите му на летуване. В зеленикавия им мрак се спотайваха страховити тайни. Разлюляната джунгла от водорасли пред подводните пещери го омагьосваше така, че малкият Даниел очакваше с примряло сърце да изплува оттам невиждано чудовище. Но не побягваше, движеше едва-едва ръце и крака, колкото да не го отнесе водата нанякъде, докато съвсем загубеше дъх.
Нито веднъж не посмя да влезе в тях. Нямаше доверие в меките си мускули на преждевременно съзряло за умствена работа интелектуалче. И полюшвайки се над водораслите, понякога си въобразяваше, че се намира пред онези загадъчни черни дупки в космоса, за които вече знаеше всичко от книгите, написани от хора, които също не бяха ги виждали. Малкият вундеркинд обаче непоколебимо вярваше в математиката.
Киснеше над тях, докато тъпанчетата на ушите му се издуеха от болка, въпреки че не слизаше повече от три-четири метра дълбочина, а дробовете му, останали без кислород, се свиеха на чугунена топка. Нито веднъж не надяна нещо повече от маската и шнорхела, макар на плажа да се даваха под наем водолазни костюми и кислородни апарати. С юношеско упорство настояваше да бъде сам и гол сред чуждата на човека вселена. Знаеше, че е наивна детската му мечта да се превърне в амфибия и все пак отказваше да проумее защо вселената ще го отблъсва от себе си, след като веднъж го е създала.
И ето го сега тук — сам и гол, и превърнат във всеможеща амфибия! Такъв ли бе го искала подводната вселена, такъв ли би го приела?
Сега той я виждаше друга, не през лицевото стъкло на маската, а с множеството си електронни сетива. Тя бе съставена от светлини и сенки, и миризми, от неуловими за човешкото ухо звуци, от различни по оцветеност и температури водни пластове. Изглеждаше по-богата на живот от сушата и белтъчният индикатор в него неуморно сигнализираше за близкото му и всепосочно присъствие. Навсякъде нещо шаваше, нещо се стрелкаше, нещо панически потъваше в джунглата от водорасли или страхливо надничаше иззад шуплест камък. Крив рак ще притича на една страна през оголеното пясъчно петно на дъното като по нечия плешивина. Огънати като въпросителни, морски кончета се вдигаха изправени в недоумение право нагоре, сякаш бягаха от острия шев на тропосващите глъбините морски игли. Неголям дракон, наежил бодливите си перки, лягаше с готовност да посрещне връхлитащата го опасност. Рядко се мярваше по-едра риба, наплашена от харпунистите-отпускари, които и някога му разваляха очарованието на глъбината с плавниците си и с резките си движения. И като че ли пълнеха с воня и шум тайнствения подводен свят. Те бяха и единствените, от които сега трябваше да се крие.
Изключил двигателя си, прибрал повечето крайници, той се превърна в ленива акула, която много предпазливо проникваше във водораслите, търсейки входа на подходяща пещера. В това море имаше само два вида акули, многократно по-малки и безопасни, които така бяха свикнали с храната, подхвърляна им от придънните станции, че бяха се почти опитомили. Затова огромното и страховито същество плашеше подводния свят, докато не се убеди, че то няма враждебни намерения и впери в него хиляди чифта очаквателно ококорени очи.
Дан си избра по-къса, но широчка пещера с не особено гъста водораслова завеса пред входа й. Важното бе над него да има нещо непроницаемо за радиовълните. Стените й бяха облепени с гроздове от миди. И остави автоматиката си да си върши своята безшумна работа, а той се загледа в гъмжилото наоколо, което веднага се възобнови, щом той замря неподвижно. Бяха фантастични цветовете и формите на пещерния подводен свят. Десетките разновидности анемонии, морски звезди и морски краставици го правеха живописно шарен. Едни приличаха на образувания от известна само на научната фантастика планета, други бяха нанизали на етажи по себе си пухкави пръстени. Трети, големи колкото монета, в чийто център грееше оранжева капчица, безкрайно нежно диплеха своите поръбени, радиално очертани листенца. Сякаш слънчевата капка в средата им излъчваше на всички посоки кротките си лъчи. А неподвижният пясък в половинметровото пространство между струпаните на едно място миниатюрни слънца на анемониите изведнъж кипна разтревожено. Оказа се цяло килимче от някакви червеи, приели досущ оцветеността на придънния пясък.
Дан се заслуша в себе си, но контролният апарат го успокои. Никъде в тялото му не бяха се появили течове. Всички механизми работеха безотказно, нищо не се нуждаеше от подмяна, поправка или допълване. Кръвта му беше все така богата на съдържание, записните апарати неуморно документираха в образ и звук. Само дето, необучени специално за подводния свят, изкуствените интелекти не носеха в паметта си имената на повечето подводни обитатели, мяркащи се пред електронните им сетива.
Температурата на водата тук бе по-висока, отколкото навън, където разбунилото се море преобръщаше водните пластове. Разсеяни и оцветени в зеленикаво, слънчевите лъчи се полюшваха сънливо заедно с полегналите върхари на водораслите. Морска лястовица надникна над разперената му глава в пещерата, бе приготвила и отровния си шип, но не видя там нищо интересно за себе си и отплува. Няколко рачета така бяха се сгушили в морските звезди, обагрили се в синкаво, в зеленикаво и в слънчево жълто, че враговете им трудно биха ги открили. Друг техен събрат пък бе се заврял в израстъците на някакво бодлокожо същество, бе възприел раираността на неговите бодли и само това, че бе по-дебел от тях и неподвижен, го издаваше, че не е част от бодлокожото. Наблизо възедро око, кръвясало и синьо, бе се вторачило свирепо в него, а всъщност представляваше само една безобидна рибка, изрисувала себе си като зверско око.
Онова пък, дето приличаше на черна дупка в пясъка, се оказа хранителното отверстие на безгръбначен морски обитател, очакващ нещо да влезе по непредпазливост в устата му, та бързо да я затвори. Докато рибата ей там, вторачила се недоверчиво в уж неподвижното чудовище, сякаш бе изрисувана от пунктуалист. Точица по точица украсата й повтаряше пъстротата на пясъка и само хрилете й едва забележимо помръдваха. Сигурно си въобразяваше, че чудовището не ще я открие. Но то не беше обикновено чудовище. То автоматично нагнетяваше в паметта си видяното, чутото, помирисаното, анализираното по състав, за да изскочи в определения час на повърхността и светкавично да отпрати към катера насъбраната информация.
Заобикаляше го един свят на преструвката, на измамата. Тук всяко нещо приемаше цвета и вида на нещо друго, за да не бъде открито от врага си или за да издебне собствената си плячка. Защо тогава се сърдеше на човека, който с други средства търсеше своето оцеляване? Заради тези ли „други средства“ го разпознаваше като чуждо на планетната среда и наистина ли му се сърдеше или само го възприемаше като нарушение на световната хармония?
Той се опита да открие в себе си инстинкта за самосъхраняване, присъщ на всяко живо същество, и не го откри. Сигурно защото представляваше мозък, който нямаше вече какво да пази. Механичното му тяло притежаваше достатъчно защитни и самозащитни механизми. Имаше дори скрит за непосветените механизъм, който предпазваше скъпата машина от неумело боравене или погрешни команди. Кибернетиците
