го наричаха помежду си „защита от глупака“ и Димих, макар да не се смяташе за глупак, бе се съгласил нищо да не знае за този механизъм.
Не го откри още, навярно защото инстинктът бе неоткъсваемо свързан с нагона за продължение на вида, а той бе отишъл заедно с тялото му в крематориума. Но къде се изливаха тогава всичките ония хормони, чрез които мозъкът разбуждаше в тялото сексуалното влечение? Само в сънищата му ли отиваха? И трябваше ли да се радва или да скърби, че още го връхлитаха сегиз-тогиз подобни сънища, които обаче неизменно биваха прекъсвани преди съществения си край?
Още в най-дълбоките древности висши свещенослужители са се скопявали, за да се въздигнат над природата. А всъщност са дозасилвали объркаността на това странно за планетата същество, човека, разкъсвано между природното в себе си и духовното, което, бидейки му необяснимо, той е обявявал за божествено.
Глупости на търкалета!… Търкаляли се през цялата човешка история, докато се дотъркалят до него! И ето го! Не е ли той тъкмо онази мечтана духовност, освободена от примитивната природна обвивка и разните й там гадости като черва и мехури? Не е ли мечтаният свободен човешки дух?
Не се виждаше свободен! Намираше се в един свят, където всичко се криеше и дебнеше по хиляди различни начини, с изключение на човека, а сам бе принуден да се крие от него. Защо? Столетия наред, какви ти столетия — откакто има човешко съжителство, съществува и острото противоречие между индивида и властта. И всеки индивид, дръзнал да не се подчинява на властта на множеството, биваше обявяван за престъпник или за луд. Всъщност, в това май се и състои лудостта: в нарушаване на създадения от нормалните човеци ред. Като за нормално бива обявявано всичко, което не си поставя други цели, освен да служи на оцеляване на посредствеността.
Марк Твен достатъчно точно бе определил човека като единственото същество на тази планета, което умеело да се изчервява от срам. И то с пълно основание. Но Марк Твен едва ли е виждал в твърдението си „нормалния човек“, който не намира в поведението си основания да се срамува.
Чукоглавата кибернетична акула също не умееше да се изчервява. Тя беше многократно по-могъща и по-неуязвима от човека, но за разлика от него не беше способна да върши зли чудеса. В какво тогава бе се превърнал той чрез нея? В кибернетичен Исус ли, определен да извърши в най-страшна самота голготата на бъдещото човечество?
Легнал неподвижно на дъното, бившият лауреат на Нобеловата награда за физика, чиято ранна смърт човечеството още окайваше, разполагаше с много и много часове да размишлява в какво бе се превърнал, да се пита как да устрои своите взаимоотношения с другите хора. Защото подивялата им ненаситност вече го търсеше, за да го унищожи, без да съзнава, че така би умъртвила своето бъдеще. Но, впрочем, нали човечеството тъкмо това бе и правило през цялата своя история — да посяга с оръжие на собственото си бъдеще!
Дан измъкна предпазливо единия от тънките си крайници с набор от уреди в „пръстите“ му и докосна с тях по-едрата риба, дошла да се отърка сънливо о него. Навярно бе го взела за част от скалата. Погали гърба й, усети коравината му под слузестия слой. „Пръстите“ регистрираха температурата на рибешкото тяло, проникнаха в устройството му, записаха пулсациите му, които за миг объркаха своя ритъм под неочаквания допир, после се успокоиха, възприели пръстите като не живи. Сред тях се натрупваше с дължината на вълната си едно постоянно излъчване. Дан го пое и го възпроизведе, препредавайки го обратно на „пръстите“.
Рибата неспокойно се размърда. Естествено, не разбра какво й казваше сходното излъчване, но го прие вероятно като позната покана и кротко полегна в разперените му за хващане пръсти-уреди. Дан ги долепи повторно и още по-нежно към черната линия, разделяща гърба от корема на рибата. Единият от изкуствените интелекти му внуши, че тази линия била най-важната за ориентацията на рибата, но той й заговори безгласо нещо твърде малко свързано с науката. Макар да знаеше, че дори да би улучил до хилядни от мегахерците вълната на нейните излъчвания, тя никога нямаше да разбере човешкия говор.
— Не бой се — казваше й киборгът Дан. — Хубаво ти е с мен, нали? Значи можем да се обичаме! Не вярваш ли? Добре, иди се поразходи и ще видиш, че скоро ще изпиташ потребността пак да се върнеш при мен! Защото всичко живо на тая планета има нужда от обич. И ние, хората, също, само дето алчността много ни пречи. А пък аз съм нещо, което вече никой, никой човек не би могъл да обича…
Пръстите-уреди ласкаво побутнаха рибата и тя бавно отплува на десетина метра от тях. Повъртя се лениво на място, сякаш се мъчеше да си спомни защо изобщо бе го направила, и се върна в разтворената му шепа. Явно бе възприела нейния странен уют като закрила.
Дан обаче бе вече осъзнал, че гальовната нежност на пръстите-уреди към рибешкото тяло пак не представляваше друго, освен безспирно човешко изследване. Някъде вътре в него се обработваше и записваше всичко, до което тези „пръсти“ се докосваха. Бяха го заснели с рентгени и ехографи, бяха установили химическия му състав, бяха му лепнали вече и етикета, който някой от изкуствените мозъци е измислил като определение, ако не го откриеше готов в паметта си. И след два часа, като порив към естествена нужда, чукоглавата акула щеше да изплува бързо на повърхността и, преди да са я засекли отнякъде, щеше да избълва към катера всичко новонаучено за подводния свят. Осъзна веднага и природата на автоматизма, чието с нищо непоклатимо предназначение си оставаше да служи. Да слугува! Сам бе създал този автоматизъм, без да си даде време да помисли и за други възможности за себе си. И все така несъзнателно бе се самоподчинил на тези отвратителни същества — хората, които ревниво не оставяха никого и нищо на мира, щом можеше да им бъде с нещо от полза.
Той стисна рефлективно рибата, колкото да й покаже, че тя също е подвластна. Не я улови, а я отблъсна, за да не си прави никакви илюзии спрямо човека и неговите апарати, спрямо това безкрайно изобретателно в егоизма си същество, от което никъде на тази планета не можеше да се избяга.
Не, не му се участваше повече в тази безогледна игра на човека с природата. В нея и той ставаше като делфините — обикновен слуга на човешкия търбух! Но и без него този търбух е зинал да погълне целия свят, та никак не е трудно да се види границата между неговата ненаситност и оня любознателен порив на човека, който като линията на рибешкото тяло уж не обслужваше търбуха му, а само го водеше нанякъде. И поне ти съхраняваше някои илюзии. Да можеше… Да, ако можеше, би отишъл при квазарите! Там, много далеч от човека, щяха да си побъбрят за устройството на вселената и за ритмите в нея, и за римите… Защото не само в излъчванията на делфините, а и в речитатива на квазарите се долавяше подобие на монорими в извечната песен на Вселената.
4.
Вселената му пееше своята песен за еднообразието и за безкрайното разнообразие. И за това, че да съществуваш, вече означава да воюваш за многообразието на Вселената, като браниш някоя от формите в нея. За миг той се видя в инвалидната количка, сгърчен от болестта. Тежките многодиоптрови очила бяха почти разрязали носа му на две… Това също бе една от формите. Видението й обаче затуптя болезнено в чукообразната глава на акулоподобния киборг. А още след миг запулсира и като копнеж по свободата да напусне заедно с парализираното тяло и човешкия свят с неговите ограничения. Защото човекът навсякъде и за всички поставяше пътни знаци. Той не можеше без своите пътни знаци. А сигурно защото не представляваше чиста форма на киборг, Дан си присъждаше правото да заема страната и на другите същества против човека.
Разбира се, едно бе да заставаш от време на време на нечия страна, съвсем друго — да се отчуждаваш от човечеството! Защото той и него усещаше, без да е сигурен още дали не се дължеше на това, че хората го преследваха. И му се щеше да го разбере логически, защото очевидно множество от страстите бяха го напуснали заедно с тялото. Особено го смущаваше това, че като че ли в крематориума бе изгоряло и естетическото му чувство, та с нищо не го вълнуваше красотата на подводния свят. Само усетът за ред и хармония ли бе останал в този мозък? Без способността да съзерцава с наслада? Но нали този усет се е създавал и променял заедно с еволюцията на мозъка и не представлява друго, освен усет тъкмо и само за човешкия ред и човешката хармония?
Как тогава естетическото чувство ще е сетиво на познанието? Защо повечето хипотези ставаха теории, годни да служат успешно на практическата човешка дейност, едва след като учените ги хармонизираха и формулите им добиеха математическа уравновесеност и хармонична красота? Нали Максуел просто бе си
