— Вероятно са се изплашили, че с бурното си гостоприемство са причинили смъртта ни, но те не са виновни. Те сигурно и не подозират, че има вируси и че при целувката техният вирусен свят, девствен и свиреп срещу всичко чуждо, ни е убил така мълниеносно. Може също ние да сме ги убили с нашите вируси и да лежат някъде из гората. Предлагах на доктора да ги потърсим, но той категорично настоя веднага да напуснем планетата. Беше много изплашен, предполагам, затова още там си съчини и версията, че не е имало хора. Да ни накара да тръгнем веднага.
— Те не са виновни, но вие, които сте хукнали да се целувате с тях… — не издържа в безпристрастието си председателят, а съдията от дясната му страна отброи тържествуващо:
— Трето нарушение на правилника за контакт с чужд органичен свят.
— Казах ви — сопна му се със същата мрачна тържественост щурманът. — И трийсето да е, аз поне не можех да не го направя. След като толкова векове сме жадували… И да се натъкнем на хора като нас съвсем като нас…
— Разказвайте нататък! — с повелителен жест възпря председателят надигналата се свада.
— Мъчех се да помагам на доктора да спасим когото можем, макар че едва се държах на краката си. За съжаление той имаше само два апарата изкуствено сърце. Но не е виновен докторът. Кой да си помисли, че ще стане нещо такова, всички така изведнъж… Докато оправи мен, докато оправихме Дара, спирането на сърцето у другите бе траяло фатално дълго.
— Защо не ги върнахте за изследване?
— Докторът каза, че смъртта им е ясна и че ние скоро ще се върнем. Затова ги погребахме. Разбира се, в херметична изолация.
— А как си обяснявате, че той единствен остава невредим? Не се ли е прегръщал с някого от аборигените?
— Не видях. Аз не видях и другите да се прегръщат с тях, бях изцяло заслепен от красотата на моята посрещачка. Но сигурно също са го направили, щом са мъртви.
— Защо докторът тъкмо вас се е заел най-напред да спасява? И защо после тъкмо тази от жените сте спасили двамата, а не вашата партньорка например? — отмъстително избухна заядливият съдия, след като председателят запита двамата си помощници дали имат допълнителни въпроси. Той самият бе вече приключил с разпита.
— Не знам. Може би защото съм щурман, съобразил е, че най-успешно ще върна кораба и сам. А Дара лежеше най-близо до нас, пък трябваше да се бърза, знаете какво означава всяка секунда клинична смърт.
Координаторът на планетарния съвет — макар и само зрител — помоли също да зададе въпрос. Разрешиха му по изключение и с предупреждението, че това е съд, не събрание.
— Вие, лично, убеден ли сте, че наистина трябва да се върнем на тази толкова опасна планета?
— Разбира се! — възкликна щурманът. — Ще опитомим вирусите й, ще приучим и себе си към тях… Такава планета! Хиляда години мечтаем за такава планета!
Повече въпроси нямаше и председателят на съда този път застави щурмана да отиде на свидетелската скамейка, което той направи с гримаса на отвращение, но не бе допустимо да стърчи насред залата, докато траеше разпитът на другите обвиняеми.
Въведоха космонавтката Дара Садова. Председателят я покани да издиктува на компютъра персоналните си данни и да произнесе към него обичайната клетвена декларация, че ще говори истината. После тя също помоли да не сяда. След продължителен полет било истинско мъчение да сядаш или да лягаш без нужда. Тя постави по особен начин ударението на „да лягаш“, та се получи вулгарност, която предизвика сдържани или осъдителни усмивки у публиката.
Впрочем в залата знаеха, че трябва да бъдат предпазливи с нея. Професионален космонавт-разузнавач от шестото поколение, родено в колонията, въпреки ярката си женственост, тя доста се престараваше в глупавата традиция на жените космопилотки да играят ролята на цинични мъжкарани. Прощаваха им го заради действително тежката професия. Ония обаче, които по-отблизо я познаваха, забелязаха, че безпардонната й войнственост сега като че ли бе сломена от нещо. Разбира се, не чак дотам, та да не нарече „изкуфяла идиотщина“ съдебната практика да повтаря отново всички подробности, казани от нея пред следователя. След кратко спречкване с председателя на съда и предупредителното подвикване „Дара!“ на координатора, тя все пак се подчини и сравнително кротко разказа своята версия за случилото се.
В основното версията й не се отличаваше от разказа на щурмана. Същата всеобща лудост от прелестта на планетата била обхванала и нея, със същата самозабвеност хукнала заедно с другите по поляната. Председателят на съда я прекъсна веднъж с въпроса дали на кораба е царяла ненормална психологическа обстановка от продължителния полет, дали раздразнителността не е била повишена и дори конкретизира въпроса си:
— Вие например карахте ли се със съпруга си?
— Да съм се карала със съпруга си? Че за какво? Аа, разбирам! Знаете ли, ние с покойния ми съпруг толкова време вече летим заедно, че сме изтъркали всички възможни поводи за кагви, просто не ни е интересно. И сме достатъчно опитни, та да знаем какво да правим, когато престанем да се понасяме за известно време.
Втори път я прекъсна съдията отдясно на предсетеля:
— Значи и вие се целувахте с туземците. А не помислихте ли, че…
Тя не го остави да се доизкаже:
— Туземци ли? Ние с вас сме варварите, не те! Съдията отстъпи само тактически.
— И така да е. Вие ли го целунахте или той вас?
Садова замечтано притвори очи, както бе направил и щурманът преди. Хубавото й лице засветля в любовен унес.
— Той ме целуна. Прегърна ме и ме целуна. Съвсем като земен мъж.
— Но вие му поднесохте устните си, нали? — продължи да доуточнява нейната виновност съдията.
— Естествено.
— И не помислихте за правилника?
— Там нищо не пише за целуването — безсрамно му се ухили Садова.
— Но има цял раздел задължителни правила за предпазване от чужд вирусен свят. Това е грубо нарушение, а вие уж сте дългогодишна космопилотка.
— Слушайте, за такава целувка си струва човек и да умре — вече презрително му се усмихна тя.
— И то в присъствието на съпруга си? — морализаторски я засече съдията.
— Вашата съпруга винаги ли ви пита, когато реши да се целува с някого? — не му остана длъжна космопилотката и предизвика ново предупреждение от страна на координатора. Това я накара обаче да обърне и към него гневния си патос. — Ама не разбирате ли, то не беше целувка между мъж и жена, то беше целувка между две цивилизации, сто хиляди години жадували за нея! А вие се гаврите!
— Разбираме — меко се опита да я успокои председателят. — И все пак, именно защото е била такава, е трябвало да внимавате. От такава целувка може да загинат и двете цивилизации, нали? Или поне тяхното, младо, беззащитно общество.
Заядливият съдия от дясната му страна се опита още веднъж да я уличи в неморалност. Запита я имала ли е интимни отношения с лекаря на кораба и как си обяснява, че тъкмо нея от жените той спасява с второто изкуствено сърце, щом отрича да е имала такива отношения с него?
Това вече вбеси космопилотката. Тя изсипа порой мръсни космонавтски псувни отгоре му, сигурно би налетяла и на бой, ако председателят на съда не бе я надвикал със заплахата, че само защото току-що е загубила съпруга си и прочее, се възпира да не я осъди веднага за обида на съда.
Тя бързо се успокои, но нейната войнственост вероятно уби желанието на другите да осъществят правото си на допълнителни въпроси. И тя, буйно зачервена от потиснатия гняв, което я правеше още по- хубава, седна на скамейката, където продължи да излива шепнешком негодуванието си в ухото на щурмана.
Влезе лекарят на експедицията — мъж на средна възраст, тънък, мускулест, с видимо поразено от злополучния полет лице. Кой знае защо, след регистрацията на данните му и клетвената декларация председателят на съда не го подкани, както другите, да започне разказа си, а пожела допълнително да подчертае, че той е главният обвиняем, защото носи и основната вина за трагичното произшествие.
