Любен Дилов

Съдебно дело: Целувката

Съдиите бяха трима, обвиняемите също трима, а делото носеше кодовото название „Целувката“. С него то щеше да остане на съхранение в гигантската памет на съдебния компютър.

Кръстен полу на шега „Темида“ заради божественото му равнодушие към човешката съдба, той стоеше край съдийската маса, поемаше в Себе си всяка дума, произнесена в малката зала и мълниеносно я съотнасяше към всички заложени в него юридически и нравствени закони, за да произнесе своето категорично „виновен“ или „невинен“. Едва тогава, в случай че заключението на този неподкупен и неподвластен на човешките страсти съдебен заседател е „виновен“, съдиите се заемаха да определят размера на наказанието. Крайната присъда можеше да бъде дело само на човешкия ум и човешкото сърце.

Ако съдебният компютър притежаваше човешки ум и човешко сърце, сигурно би признал, че това е най-странното дело, с което някога хората са го занимавали. И всъщност нещата опираха не толкова до противозакония, колкото до нарушения на правилника за поведение в Космоса. В живота на извънземните колонии обаче по необходимост космическият кодекс бе равностоен на неумолим закон.

Присъствуваха малко хора: близки на обвиняемите и загиналите, и което подчертаваше важността на делото — почти целият планетарен съвет начело с координатора му. Иначе освен няколкото скамейки, заличката беше гола и сурова на вид като истините, които трябваше тук да излизат наяве.

— Вие сте щурман на разузнаваческия кораб — обърна се председателят на съда след началните формалности към едрия красавец, нервно пристъпващ от крак на крак пред масата на съдийската тройка. — Следователно вторият след командира по отговорност. Седнете на стола и ни разкажете в пълни подробности какво знаете за случилото се.

— Но нали вече го продиктувах на следствието! — смути се обвиняемият.

— Следствието си е следствие, тук е съдът. Седнете и започвайте!

— Разрешете да не сядам! В кораба толкова време…

— Добре — каза съдията и щурманът, след като си пое дълбоко въздух, кой знае колко кубика въздух натъпка в грамадния си гръден кош, започна:

— Планетата достигнахме в края на двайсет и първия месец от полета. Десет дена останахме в далечна орбита, защото ни се видя подозрителна.

— Какво й беше подозрителното? — запита председателят на съда.

— Амиии… много приличаше на Земята.

— Вие били ли сте на Земята?

— Не съм, но нали се изучава в училище.

— И ви се вижда подозрителна, така ли?

— Исках да кажа, че щом приличаше на Земята, би могло да има на нея и разумни същества, макар да не уловихме никакви технически излъчвания. Още първата сонда, която пуснахме, съвсем ни побърка. Съставът на атмосферата, почва, пейзаж — досущ Земята в ранните й епохи. Целият екипаж настояваше веднага да кацаме, но само слязохме на най-ниската орбита.

— Кой ви спря, командирът ли?

— Докторът. Той искаше да пусне друга сонда, биологическа, а нейните изследвания траят повече, посевни се правят и така нататък. Данните ат нея също бяха успокоителни. Не можете да си представите каква красива планета! Направо да се събуеш бос и да хукнеш по ливадите й…

— Пак ще ви прекъсна, щурмане. Нормално ли беше настроението на кораба, когато наближихте планетата?

— Е, вярно, бяха ни стегнали вече шлемовете…

— Та вие с шлемовете ли летите?

— Не, не, такъв е изразът. Искам да кажа: гладът на сетивата и затвореното пространство причиняват разни неврози и депресии, кавги за най-малките дреболии и изведнъж — такава планета! Как да не обезумееш?

— Имаше ли психическа несъвместимост сред екипажа? Двайсет месеца не е чак толкова много, били сте все опитни космонавти, всички сте били със съпругите си.

Красивият щурман наново си пое дъх — шумно като някаква засмукваща машина.

— Екипажът беше добър, понасяхме се. Всичко започна изведнъж, щом наближихме планетата, щом и, през илюминаторите можеше вече да се види какъв рай е, а като се появиха и хората…

— Значи потвърждавате изявлението си пред следователя, че на нея има хора, приличащи на нас?

— Има — отвърна щурманът.

— На следствието лекарят е казал, че не ги е видял. Апаратурата не ги е заснела, кому да вярваме?!

— Знам. Но той остана в асансьорната ракета. А записната апаратура… Вероятно не са попаднали в обсега й. Всичко стана и много бързо.

— Разкажете точно как вие сте видели нещата!

— Цяло денонощие изучавахме планетата от най-ниската орбита и повече нищо не бе в състояние да ни задържи. Приказен свят! Разкошни гори и поляни, реки и рекички, езера и океани, и цветя, цветя, цветя! До един се натъпкахме в асансьорната ракета…

— Първо нарушение на кодекса! — обади се съдията, който седеше отдясно на председателя.

— И вие бихте го направили! — озъби му се щурманът. — Дори командирът не пое риска да принуди някого да остане. Нетърпението ни да се слеем с простора, да тичаме и да крещим, да изкрещим от себе си всичката мъка по простора, насъбрала се у нас още в гените ни, бе ни превърнало в зверове. Бихме го разкъсали, ако се опиташе макар и за час да ни попречи. Гърдите ми щяха да се пръснат, докато се спускахме тия сто километра през атмосферата, главата ми бучеше, сякаш орган свиреше в нея, тържествен и победоносен. И щях наистина да се пръсна, ако веднага не бяхме отворили, ако веднага не бяхме изскочили…

— Без шлемове? — повторно се обади съдията отдясно на председателя.

— Кой ти мислеше за шлемовете! Докторът крещеше зад нас, но нали и неговите изследвания…

— Второ нарушение на кодекса! — отбеляза заядливият съдия и самодоволно се завъртя на стола си.

— И двайсето да е! Може би все пак щяхме да ги, сложим, аз поне си помислих тичешком да го сложа, но тогава се появиха хората. Хора като нас, хора без шлемове.

— Опишете ни ги! — рече председателят и се мъчеше да изглежда равнодушен — единственият равнодушен в залата.

— Не ги видях добре. Изтичаха към нас откъм близката гора със смях и с отворени обятия. А към мен тичаше най-красивата жена в Галактиката. Беше разперила ръце да ме прегърне и аз исках пръв да стигна до нея, за да не ме изпревари някой. Имах чувството… — щурманът внезапно се прекъсна, усетил навярно и с гърба си враждебната наеженост на публиката. В края на краищата жена му бе тичала до него и бе загинала някъде край него.

— Как беше облечена? — помогна му председателят да преодолее смущението си.

Щурманът позатвори очи, да я види отново в паметта си.

— Не знам. Май че беше гола. Или имаше около гърдите и кръста си венци от цветя. Не помня. Нали ви казвам, беше невероятно красива.

— А после какво стана, помните ли?

— Да, после… Извинете, сигурно ще ви прозвучи чудовищно, но нали трябва да се каже цялата истина! После аз се хвърлих в обятията й и усетих, че тя също ме обича с такава сила, с каквато я обичах и аз. Имах чувството, че това е жената, за която цял живот съм копнял. И я целунах, в една безкрайна целувка се целунахме… После не помня. Събуди ме докторът.

— А хората, искам да кажа, тамошните, какво правеха?

— Когато отворих очи, вече ги нямаше.

Съдията отдясно пак се завъртя на стола си и явно се готвеше нещо да каже, но председателят го изгледа с досада, рече:

— Как си го обяснявате, щурман?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×