— За да избегнем недоразуменията, трябва да ви предупредя, че съдът има право да пита за всичко. Ние знаем, че сред космонавтите моралът е на особена висота, понеже е въпрос и на оцеляване, но в търсенето на истината ние сме длъжни да бъдем подозрителни. Не мислете, че ни е приятно, длъжни сме! И така, вие сте лекарят на кораба и наред с командира му пряко отговаряте за живота на екипажа.
— Разузнавателен кораб с такъв малък екипаж не, може да си позволи лукса да има специален лекар — нервно отвърна обвиняемият. — Аз отговарях за цялата биосистема: храна, въздух, отопление, осветление, психологически климат. Първата ми специалност е инженер по регенерационните системи, втората — екзобиология, винаги летя и с научни задачи.
— Ще рече ли това, че изтъквате своята лекарска некомпетентност?
Председателят на съда може би искаше да му помогне, като прехвърли част от отговорността върху ония, които бяха го изпратили в рискованата експедиция, но лекарят се изпъна обидено:
— Корабът има медицински робот, способен да извършва и някои операции, има диагностичен компютър с пълна рецептура, така че и лаик би могъл да се справи поне с деветдесет на сто от случаите. А аз имам и специално медицинско образование. Фактът, че успях да изведа двама души от доста продължителна клинична смърт, да ги направя бързо работоспособни, потвърждава моята компетентност. Признавам се за виновен.
— В какво? — сякаш изненадан възкликна съдията.
— За гибелта на екипажа.
— Можехте ли да я предотвратите?
— Да. Ако предварително бях допуснал, че стресът за тях ще бъде смъртоносно силен. Ако бях се противопоставил по-категорично да не излиза целият екипаж, ако бях заставил хората поне да сложат шлемовете си. Може би привичното затваряне на главата и лицето в шлема щеше да отслаби удара.
— Нещо попречи ли ви да го направите?
— Сондите показваха пълна безопасност, обаче не съобразих, че ни показват само физическата безопасност, не и психическата. Така аз самият се оставих да бъда обхванат от общата лудост. Би трябвало да Я разберете. Аз съм екзобиолог и вече половината от живота си летя с разузнавателни кораби, разработвам теоретически възможностите другаде да има живот, а не съм открил едно микробче досега. И изведнъж — планета, пълна с живот, буен, красив, какъвто само в сънищата си съм виждал!…
— Но това не ви попречи за разлика от другите да си наденете шлема, нали? — заяде се и с него съдията отдясно.
— Лекарски рефлекс. Ние сме длъжни да пазим себе си, за да бъдем полезни на другите. Мисля, че това ме е и спасило. Самото поставяне в последния момент на шлема ме е позалисало, възвърнало е част от самообладанието ми.
— И ви е попречило да се целувате с някоя туземка — иронично продължи вместо него съдията.
— Нямаше никакви туземки — спокойно му възрази лекарят.
— Как така нямаше? Свободни ли нямаше?
— Изобщо нямаше хора!
Всички в залата знаеха за това противоречие в показанията на оцелелия екипаж и все пак свиха зиморничаво рамене. Вярата, че на тази красива планета е имало себеподобни — все едно какви, — бе осмисляла смъртта на четиримата космонавти, възвеличаваща саможертвата им при осъществяването на първия контакт с извънземна цивилизация. Защото всички тези хора се свираха под повърхността на една далечна, негостоприемна планета, по-скоро астероид, с единствения смисъл да разширяват границите на човечеството в Космоса с извечната мечта да открият някога някъде из галактическите пространства друг разум. А ето че отново се посягаше да им бъде отнето нещо далеч по-скъпо от собствения им живот поотделно — целокупната човешка надежда за общуване с други, за себепознание чрез другите. Те отново и като че ли още по-трагично оставаха сами със себе си, сами срещу себе си.
— Вие единствен твърдите, че не е имало хора, двама срещу един! — с тиха болка произнесе председателят на съда. — Може би сте закъснели в асансьорната ракета, нали последен сте излезли, слагали сте си шлема? Може би те са се разбягали…
— Нямаше хора. Нито преди, нито след нещастието — уверено повтори лекарят. — Снимачната апаратура също го потвърждава.
— Но кое тогава е убило вашите другари?
— Мечтата ни да има. Сензорният глад предизвиква подобни видения. И свободата. И агорафобията — тоя безумен страх от откритото пространство, който така внезапно ни удари. Ние сме родени като къртици под повърхността на тази малка безатмосферна планета. За да излезем на открито, слагаме шлемове и пускаме светлинни филтри пред очите си, навличаме супер-скафандри, а когато гледаме наоколо, все надничаме през телескопи и екрани, и оптически визьори. Като охлюви се движим навсякъде, затворени в тесните си къщички. За разузнавачите пък агорафобията неминуемо ще бъде двойно по-силна. Тези опитни космопилоти, които досега са облитали или слизали на стотици планети, навсякъде са срещали само огън и лед, и отрова. И внезапно кацаш някъде, където можеш да захвърлиш скафандъра, гол да се съблечеш, с цялата си уста да зинеш, да разпериш ръце, но в прегръдката ти с отмъстителен удар нахлува един непривичен свят. Във всичко друго ние имахме опит, само в това не. Като добавим и почти двегодишния полет до планетата със законно настъпилата сензорна депривация, става неизбежен убийственият сърдечен спазъм.
Тримата зад съдебната маса задълго сляха своето мълчание с трагичното безмълвие на залата. После председателят с мъка си припомни своето задължение да разчепка делото до установяването на пълната вина.
— Защо сте взели само два апарата изкуствено сърце?
— При малък екипаж толкова се полагат на бордовата аптека. Те са за многократна употреба. Но и да имах повече, не остана време. Всички паднаха почти едновременно, бяха се и пръснали по на стотина метра. А е достатъчно такъв сърдечен спазъм да трае няколко минути, за да почне мозъкът да отмира. Ако щурманът не бе се съвзел толкова бързо, нямаше да успея и при Садова.
— Допълнителни въпроси? — изгледа колегите си председателят и като че ли бързаше вече да приключи заседанието.
Чак сега и колегата му отдясно се сети за ролята си да човърка и в други посоки, но този път го направи с нещо като респект:
— Защо вие единствен сте били сам, без партньорка? Не сте длъжен да отговаряте, ако засягам нещо прекалено интимно. Доколкото знам обаче, правилникът не го допуска за далечните полети.
Лекарят за миг позагуби хладната си самоувереност, извърна рамо към залата, сякаш да потърси помощ, но се отказа да поглежда нататък, а добросъвестността му надделя.
— Жената, която обичам, отказа да дойде с мен. Не бях в състояние да приема друга партньорка и поисках да се направи изключение. Разрешиха ми, защото съм лекар. — Той замълча, видимо притеснен от откровението си, опита се да излезе от него с една възкрива усмивка. — Но така стана по-добре. Ако бяхме летели заедно тия две години, можеше и аз да си измисля някоя туземка и да хукна да я целувам.
Залата си позволи да отрази като в огледало тая разкривена от печал усмивка. Не я повтори май една- единствена млада жена или пък не се видя, защото силно бе се навела към пода, сякаш търсеше нещо изпуснато.
— Други въпроси? — запита председателят на съда. Колегата му не бе изчерпал желанието си да изобличава:
— Защо погребахте загиналите там, а не ги докарахте според обичая? Прилича на опит да се скрие истината за смъртта им.
— Като отидем, ще им се направи ексхумация от специалисти. Те са балсамирани и херметизирани. А ги погребахме там, за да спазим една друга, по-важна, традиция. Човечеството винаги и навсякъде е живяло и се е развивало върху гробовете на своите пионери. Те са неговите корени.
— Смятали сте, че ние скоро ще заселим тази планета, така ли да го разбирам? — запита съдията, но, въпросителният му поглед бе отправен към скамейката, където седеше планетарният съвет.
— Длъжни сме. Ако искаме да престанем да бъдем някакви полумашинни космически къртици, ако искаме отново да се превърнем в хора, волни и прекрасни, каквито са ги видели моите другари.
— И нищо друго ли няма да заплашва там човека? — иронично присви едното си око съдията; очевидно
