слова с погребални физиономии, имитиращи тържественост? Весел човек трябваше да се появява при тях, ей като шишкото на отсрещния фотьойл…
Втората жена в групата — също от петдесетгодишните — веднага хукна към тоалетната, боейки се да не я изпреварят. Момичето викна обезпокоено подире й:
— Моля ви, не се бавете! Не знаем реда на извикването.
Донин поиска да се засмее заедно с другите мъже, но внезапно изпита потребност да се види в огледалото. Жените му казваха, че е красив мъж, той също обикновено си се харесваше и един поглед в огледалото може би щеше да му вдъхне същата увереност, както в гримьорната на холовизията. Странното бе, че имаше нужда от кураж. А защо? Та нали всяка седмица се явяваше на живо с триизмерния си образ пред целия народ! И знаеше отлично кой го гледа, и знаеше, общо взето, как го възприемат! Двайсет и петгодишен, бе се явил в същото това студио като храбър участник в една забавна игра, а ето че на петдесет, на върха на мъдростта и известността си, бе го обзело непривично му безпокойство!
Той стана да се поразтъпче, огледа чакалнята. Някога тя, още в началото на акцията, бе обзаведена импровизирано, бедничко. Сега крещеше с лукса си, навярно за да внушава могъществото на бюрата за социално управление. Той отиде до вграденото в стената барче, набра кода на кафето и само след миг лентовият транспортьор избута на подставката чаша кафе, което също крещеше с всичките си аромати.
— Извъртете и на мен едно кафе, наборе — фамилиарно се обади шишкото. — Вие сериозно ли мислите да се отказвате?
Донин му подаде своето кафе, повторно набра кода.
— Казах вече; запитах го само защото изпусна това положение от правилника. Ще ми говори за равенство и свобода, пък изпуска най-важното!
Служителят може и да не бе го изпуснал нарочно. В края на краищата едва ли съществуваше човек на Земята, който да не знаеше, че всеки гражданин има право три пъти в живота си — на двайсет и пет, на петдесет и на седемдесет и пет години да му бъде направен холографски филмов запис — нещо като цялостен и в развитие физически и духовен портрет, който, заснет в голям колкото зарче за игра кристал и запечатан в оловно патронче, да бъде съхранен за бъдещето. Имаше правото, не и задължението. Друг бе въпросът дали на бъдещето наистина ще са му необходими тия записи, или чрез тях настоящето гъделичкаше единствено собственото си самолюбие.
Навремето преди повече от три десетилетия идеята бе дълго дискутирана и приета чрез всенародно допитване, но главно заради огромните средства, които щеше да струва това самогъделичкане. Иначе противниците й бяха малцина. Като повечето съдбоносни идеи в живота на човечеството, тя бе се зародила много по-отдавна и като че ли бе чакала само цялото общество да узрее за нея.
Отначало предприемчиви полутърговци-полуучени бяха започнали да вземат за настоящи и бъдещи експерименти сперматозоиди и яйцеклетки от лауреатите и лауреатките на Нобеловата премия. После с развитието на генното инженерство и криотехниката започнаха да вземат от тях за съхранение и живи клетки за евентуалното бъдещо възпроизвеждане на гениите на човечеството чрез клониране — бъдещо, защото днешните закони разрешаваха клонирането само в животновъдството. Но ето че в тази работа се намесиха и политиците. Може би защото от тях никой не искаше ни полови клетки, ни клетки за клониране, та занасъскваха народите си с упреци и призиви: Нима това е демократично, отгде накъде само гениите в науката и изкуството? Ако ще правим истинска демокрация, всеки човек трябва да има правото да остави себе си и така нататък. А щом планетата понахрани гладните си, идеята да се създаде нещо като жива библиотека на човечеството, в което бъдещето да си се рови колкото си ще и да прави с нея каквото си ще, бързо узря, а всеки данъкоплатец внесе своята лепта за нейното осъществяване. И Лазар Донин бе един от първите, който с хлапашки възторг отиде да се самозавещае на бъдещето.
— Лесно ви е на вас да се откажете — каза възрастният мъж в малко старомоден официален костюм, който обаче му стоеше добре. Придаваше му вида на добродушен професор в някоя от хуманитарните науки. Той бе и единственият седемдесет и пет годишен в групата. — Нали вие сте от холовизията? Много пъти съм слушал беседите ви.
— Защо за мен ще е лесно, а за вас не? — предпазливо запита Донин; външността на стареца респектираше. — Понеже работя в холовизията и там ме записват ли? То е съвсем друго. Но нека не го обсъждаме, за да не ви повлияя с нещо! Предупредиха ни!
— Ха, ще ни повлияете! — подхвърли с презрение момъкът, чиято непонятна омраза Донин още в началото бе съзрял в очите му. — Да не сме дечурлига! Аз смятам, че този въпрос изобщо не подлежи на обсъждане. Ние нямаме право да саботираме едно такова велико начинание. Обществото пръска за него толкова пари, а ние ще се глезим!
— Браво, юнак! — подкрепи го шишкото, но май че беше иронично. — А пък аз на вашите години се уплаших и не се явих.
Донин спря разходката си пред вратата на тоалетната. Още го влечеше към огледалото, но оная петдесетгодишна кокона здраво бе закиснала вътре. Отпи глътка от кафето си — с хубаво кафе черпеха бюрата за социално управление своите граждани, но не успя да преглътне раздразнението си.
— Вие, както гледам, горите от нетърпение да забавлявате бъдещето с физиономията си.
— Щом не ни е дадено като на вас да забавляваме съвременниците си — сполучливо му върна младежът удара и окончателно се издаде като един от неговите зрители-врагове.
— Моля ви! — скокна от мястото си момичето, готово да се разплаче. — Всички сме напрегнати. Имаме нужда от спокойствие. А вие, другарю Донин, по-добре ни кажете как да се държим, какво да кажем, вие имате голям опит. Уф, ще се пукна от страх! Никак, ама никак не съм подготвена! — И тя изгледа с безпокойство тоалетната врата.
Хубаво беше момичето, а знаеше и името му, и това затрогна Лазар Донин. Той обхвана тесните му раменца с нежността на опитен прелъстител, въобразявайки си обаче, че го прави бащински.
— Сценична треска, а? Аз всяка седмица се явявам на екрана и пак не мога да я преодолея, мила. Главното е да забравите, че ви снимат. Доколкото знам, камерите са скрити. Просто сядате или се разхождате из стаята и си представяте, че разказвате за себе си на близък човек, на някого, когото може би обичате или сте на път да обикнете…
— И значи веднага да почне да лъже — с ревнива злоба го прекъсна младежът. — Нали когато уж се изповядваме пред любимия си, все гледаме да му се докараме!
Донин отказа да участвува в новата свада. Притисна гальовно раменцата на момичето и го поведе из чакалнята.
— Нашата приятелка не умее да лъже, затова се и плаши. Тя най-простичко ще разкаже коя е, как е живяла досега, каква мъдрост е извлякла от краткия си живот, за какво мечтае и какви цели си поставя…
— Нейната е лесна — намеси се в утешението му и шишкото. Не е нужно да разказва каквото и да било. Достатъчно е да се поразсъблече, да направи ей така няколко танцови стъпки, да каже: Ето ме, потомци! Вижте каква хубава прабаба сте имали!
Той дори скокна от фотьойла и демонстрира препоръчваните стъпки. Мъжете се разсмяха, а момичето, решило, че му се подиграват, кипна:
— Това вие го направете!
— Точно затова съм и дошъл — лъсна още по-силно бузестото му лице, сякаш напомпано с жизнерадост. — Е, не съм решил още дали да им танцувам, но ще им река: Мили потомци, както ме гледате, вярвам, че няма да ви бъда интересен, защото аз самият не съм си интересен. Това изчерпва нещата, нали? Довиждане до следващия път!
Седемдесет и пет годишният се засмя с тъжния опит на възрастта си.
— И се надявате през следващите двайсет и пет години да станете по-интересен ли?
— Ами! Просто ще си отбия номера.
Момичето се измъкна от прегръдката на Донин, отиде до вратата на тоалетната и енергично почука. Останал с празни ръце, той се върна във фотьойла си, сякаш и с опразнена душа. Да, наистина бе се превърнало вече в нещо като празничен ритуал. Но ритуал, който най-много приличаше на погребение. Нали този твой жив, подвижен, триизмерен холографски образ бива погребан в миниатюрна урничка? И го погребват още в безкрайните редици при другите урни, както е на гробищата! Нима колкото пъти си бил на
