Уязвен допълнително, загдето намесиха и името му, Лазар Донин избухна:
— Защо тогава сте дошли да участвувате в тая безсмислица? А и вие, както се изразихте, наборе, не се ли готвите също да лъжете, да подвеждате? Щели сте да кажете, че сам не сте си интересен. В най- безобидния случай това е кокетиране. Кокетиране, под което криете надеждата си, че ако някой някога ви изслуша, ще си рече: Виж ти, тоя предшественик не е случаен човек, щом може така да се издигне над себе си, сигурно е бил много интересен мъж. Я дайте да го възпроизведем!
— Чакайте, аз несправедливо хвърлих вината изцяло на Христос — побърза да се намеси старецът с явното желание да предотврати спречкването. — Сега си спомням. Пишеше, че Христос го бил направил с болка на душата, понеже хората непрекъснато искали от него чудеса, та да му повярват. Така че и фараоните не са единствените виновници за пирамидите. Хората открай време настояват да им се правят чудеса.
— Ама вие сте невъзможни с вашето дърдорене! — проплака жената. — Ще взема и аз да се откажа.
Шишкото, който, сякаш изстрелян от предишния упрек на Донин, бе се озовал край тоалетната, запита:
— Защо и вие? Кой друг ще се отказва? — И огледа всички с подличка усмивка. После изтропа силно по вратата. — Хей, моме, ще се напикаем от вашите тоалети!
— Да, бе, да! Невъзможни са тия жени! — присъедини се към него младежът с прежния си ентусиазъм.
На останалите двама също им се влизаше в тоалетната, не за да се срешат. Вълнението отдавна измъчваше и отделителната им система.
Жената, навярно докачена от обвинението на младежа, гневно накъса листчето си.
— Все едно, не мога да го науча, а вътре не дават да се чете.
— Сигурно беше хубаво слово, защо така? — благо я укори седемдесет и пет годишният.
— Хубаво беше, ама като не мога нищо да запомня!
— Не съжалявайте, миличка! Вие сте хубава и умна жена, натрупали сте опит, деца сте възпитали, дали сте на света най-хубавото, което може да му се даде, и няма от какво да се срамувате, няма от какво да се боите. Потомците ще ви разберат. Та те не може да не бъдат по-умни от нас.
Отначало изпълнена с недоверие, жената разцъфтя под благите му утешения, а мъжете се вторачиха в него като в устата на пророк.
— Знаете ли колко малко е онова, което си заслужава да бъде пренесено в бъдещето? И то съвсем по друг начин се пренася. Да си бил правдив в мисленето, да си бил почтен към хората, да си се старал да не им нанасяш вреда заради собствената изгода, да си отгледал едно-две деца, които да са научили от теб тия нравила. Дори не, и да ги спазват, само да ги помнят! Щото малцина го могат и малцина са ония, които наистина ще се поучат от тях, но то е като щафетното бягане. На пистата са неколцина човека, а по трибуните — хиляди. Главното обаче е да се предаде щафетата на следващия пост. Толкова се иска от нас, нищо повече. Останалото всяко време си го прави по своя си вкус…
— Вие така ли сте живели? — язвително го прекъсна Донин.
Старецът се засмя.
— Ами! И аз бях от зяпачите на трибуната. Но нали това не пречи на човека да си го мисли? А мислите… те се съдържат в щафетата, те са, които не бива да умират! Иначе човекът е длъжен да си отиде, след като е изтърчал определената му отсечка на пистата.
— Абе вие да не сте физкултурен деятел? — пресилено се изкиска шишкото край тоалетната врата.
— Всякакъв съм бил. И спортист съм бил — кротко си призна старецът.
— Но въпреки тая философия ще влезете сега вътре, нали? — продължи да се заяжда Донин.
Старецът и този път не се засегна.
— Ще вляза, сине. И всички ще влезем. Защото, глупав или не, този наш копнеж за вечен живот, дето се съдържа във всичките ни предания и фантазии, и мечти, също май трябва да си остане вечен. Иначе нето ще се отнеме от човека, нещо съществено ще му се отнеме. Не е ли така?
Изглежда, старецът на бърза ръка отрепетира прел тях онова, което се канеше да каже на бъдещето, и Донин гневно си рече: Аз пък няма да вляза!
Щеше да си рече още нещо за самооправдание, но в този миг вратата на тоалетната най-сетне се отвори и шишкото нахлу в нея, едва несъборил излизащото момиче.
То сигурно бе слагало памучни тампони с гореща вода на очите си, както правят жените, когато искат да се разхубавят, и те още блестяха влажни, с разширени зеници. Корените на сресаните му коси тъмнееха от влагата, а лицето му така сияеше в своята млада и прохладна хубост, че всички му се усмихнаха като на възкръснала надежда.
— Да не би да са ме извикали вече? — уплаши се момичето, неразбрало погледите им.
— Не, не, спокойно! — отново ги изпревари седемдесет и пет годишният утешител.
А холовизионният коментатор Лазар Донин окончателно реши, че ето това момиче единствено сред тях има какво още да казва на бъдещето, поне чрез бъдещите си деца. С горчивина си го помисли и с болка си го помисли, но въпреки това не тръгна към оная врата, зад която с клетвена декларация човек можеше да се откаже от илюзията си за безсмъртие.
Информация за текста
© 1989 Любен Дилов
Сканиране, разпознаване и редакция: Борис Борисов, 2009
Издание:
Любен Дилов. Ние и другите. Фантастични новели
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1990
Редактор: Бистра Сакъова
Художник: Текла Алексиева
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Ирина Йовчева
Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12185]
Последна редакция: 2009-06-19 20:15:00
