гробищата, си изпитвал някога желанието да съживиш някого или поне да отвориш някое от красивите шкафчета с урните? Но, дявол да ни вземе, колко сме еднакви иначе в суетата си! Та снощи той самият каза нещо подобно на Диана, когато служебният робот прекъсна любовното им уединение. Или не, май тя го каза…
Роботът така упорито звъня на вратата, че го принуди да отвори. Съобщението било важно и срочно, трябвало да се предаде срещу саморъчен подпис. Донин наруга и робота, и ония, които го пращаха по никое време, а Диана се забавляваше с гнева му, защото не бе го виждала гневен.
— Хей, та ти ако не се явиш, кой ще покаже на далечното бъдеще какви бляскави мъже е имало днес?
И цялата й разкошна голота се смееше — едно още не навършило двайсет и четири и незапечатвано в холографски кристал тяло! Сигурно и затова тази призовка бе извадила Донин толкова грубо от равновесието на един задоволен от всички посоки делник, напомняйки му пред Диана за навършените негови петдесет. Рече й смутено:
— Като ти дойде редът, ще видиш!
— Ама какво толкова страшно има? Особено пък за теб — изтегна се Диана в леглото с очарователно безсрамие.
Лесно й беше на нея — дори само да се изплезеше на бъдещето, то сигурно пак щеше да й се зарадва.
— Добре де, ти какво би казала, ако сега те повикат?
Диана изобрази замислена муцунка, а то не й се удаваше лесно.
— Здравейте, мили деца, ще им кажа. Аз… — и лудо зарита във въздуха с изящните си крачета. — Все ще измисля нещо дотогава.
Винаги засмяното й безгрижие, в което бе влюбен, защото изпитваше и потребност от него, сега подчерта още по-силно възрастовата им разлика, ядоса го.
— Ще им кажеш ли, че живееш с един мъж, два пъти по-стар от теб, и че вероятно търсиш в него своя загинал край Плутон баща? Или пък от чистата суетност да се показваш из заведенията с един популярен коментатор на холовизията?
Женският усет за неговите състояния — тя и друг път бе го доказвала — й попречи да се обиди. Хвърли се с пружинен скок на врата му, опари го с горещия си издих.
— Това ти е вече професионално заболяване, мили. Все да анализираш, все да коментираш! Аз съм при теб, защото си красив мъж, защото си умен, защото си нежен и добър. И заради всичко това, и още куп други неща аз те обичам и съм безумно щастлива с теб. И точно това ще им кажа след две години, ако дотогава не си ме прогонил, разбира се. Но пак ще им го кажа, макар и в минало време.
Тя се откъсна от него и весело затанцува, илюстрирайки щастието си.
— И знаеш ли какво още ще им кажа? Ще се съблека и ще им кажа: Хей, потомци, ето ме! Ако ме одобрявате, ще ви родя, ако не, може и да не ви родя, така че — мислете му!
Би трябвало също да бъде щастлив — тя умееше да го ощастливява и наистина искаше, щом завърши образованието си, да има деца от него. И той й се радваше, любуваше й се и може би беше щастлив, но над всичко вибрираше нещо, което приличаше на завист или неприязън. Да, лесно й беше на нея! А на двайсет и пет години той ентусиазирано изстреля към бъдещето всичките си мечти и планове, в които изобщо не фигурираше коментаторското му място в холовизията. Как ще го обясни сега на потомците си? Защото на петдесет години и той самият, и онези, които, за проклетия, може пък да попаднат някога на неговите записи, би трябвало да направят нещо като равносметка. Няма ли да си рекат: Добре бе, деденце, разбрахме, умен си бил, популярен си бил, щастлив си бил — това не всекиму се удава, за нас обаче какво направи, за нас? Е, поучавал си хората за разни неща и те може би са ти били благодарни, но сигурно ли е, че си им говорил истини или си и послъгвал — било за да угодиш някому, било от липса на кураж или от умствена леност?…
— Ама моля ви! — стресна го плачливият вик на неговата връстница.
Мястото й в тоалетната бе заело момичето, а тя, завряла се в най-отдалечения ъгъл на чакалнята, трескаво мърдаше устни над някакво листче. Навярно това бе правила и в тоалетната, за да не я видят, а шишкото се опитваше сега да й го вземе.
— Дайте и аз да надникна, все ще науча нещичко!
— Нали чухте, тайна е. За всички!
— А за тоя, дето ви го е написал? Жената силно се изчерви.
— Никой не ми го е писал! И не ми пречете, че ще се оплача!
Шишкото се прибра в креслото си с шеговито самоутешение.
— Кой знае колко лъжи сте нагъчкали там!
— Това не ви засяга!
— Засяга ме, защото ще лъжете и моето потомство, не само вашето.
Тя не приличаше на тия рядко срещани жени, които трудно намират какво да отвърнат в подобни случаи, но предпочете да не си губи времето и обърнала гръб на чакалнята, продължи да зубри своето изказване.
Шишкото, необикновено подвижен въпреки килограмите си, отново се завъртя в луксозния фотьойл.
— Абе това не ви ли прилича на комедия? Все едно всеки сам да си пише некролога и… дайте сега да се надлъгваме!
— Може и да ви прилича на надлъгване — викна младежът, насочил непомръкващия си обществен фанатизъм към Лазар Донин. — Ама да се откажеш, е малодушие и ще прилича лък на самоубийство.
— Хей, забраниха ни и патоса, не чухте ли? — възкликна шишкото. — Ало, коментаторе, вие какво ще кажете по тоя въпрос?
— Наистина не е зле да ни оставите на мира! — рече Донин.
Закачката на шишкото към жената бе го накарала да се усъмни в повечето от това, което нощес бе си наумявал да произнесе. Не беше ли и то само опит за по-ефектна измама? Като коментарите му по холовизията, където не бяха толкова важни самите истини, колкото ефектното им режисиране? Но в кой ли миг от историята човечеството е започнало да прави търговия и със словото си, с тази своя най-висша и свята придобивка? И защо, по дяволите, от каква необходимост? Та лъжата винаги е била по-затруднителна, винаги изисква по-големи и по-специални усилия!…
Шишкото обаче се оказа достатъчно нахален или пък еуфорията му, резултат на същото напрежение, бе просто необуздаема.
— Най-смешното, коментаторе, е, че сякаш не сме дошли тук да ни увековечават, а да ни искат сметка. Седим като в чакалнята на свети Петър и се чудим как да го надхитрим, та да ни пусне в рая. И ни е страх, страх, страх!
Седемдесет и пет годишният погледна виновно гърба на зубрещата своето слово жена и деликатно снижи глас:
— Простете, но асоциацията с християнската религия, която направи другарят ни по съдба, пък и вие май се казвахте Лазар… Искам да кажа, имаше една такава легенда, ако си я спомням добре. Умрял там някой си Лазар. Роднините му го били вече оплакали, погребали, но ето че случайно минал Исус Христос. Накарал ги да отместят камъка, с който била затисната гробницата, рекъл: Излез, Лазаре! И Лазар взел, че наистина възкръснал. Друг път не съм си мислил за тая легенда, но сега като ми щукна в ума… Питам се: кому е било нужно това възкресение? Роднините вече се били простили със своя Лазар, пък и той е бил незначителен човечец. Може дори да са го презирали, да са го мразели или пък да е бил напълно безполезен. И какво Излиза? Че възкресяването му е било нужно единствено на Христос, за да се изфука пред публиката, да затвърди реномето, си на син божи.
— Ей, ей, професоре! — викна засмян шишкото, а Донин се изненада, че и нему старецът бе заприличал на професор. Неприятно го изненада, потвърждавайки предишния му горчив извод: колко сме еднакви! — Какво искате да кажете? Че нашите управници устройват тоя спектакъл само заради себе си ли?
— Не съм професор — отвърна старецът. — И аз съм един такъв беден и безличен Лазар. Но си мисля, че в своята история човечеството е правило много такива грандиозни безсмислици само защото се е сдобивало със средствата да ги постигне. Вземете пирамидите например!
