— Аз съм историчка, но съм още много неопитна. Ти може би знаеш какво е…
— Еее, хайде вече да не се обиждаме, а!
Тя се зарадва и учуди.
— Знаеш ли, ти веднага ми се видя много интелигентно момче. Дори и въшки нямаш! — бръкна тя с пръстче в потната му мишница.
— Ама как ще имам въшки ма! — възмути се той, после се засмя. — Те сега в града са пълни с въшки.
— Ти сигурно си хайдутин — изрече тя с тайнствена възхита в ухото му, а той го дръпна, погъделичкан от дъха й, и може би затова тя се поправи: — Чакай, хайдутите бяха по-късно! Нали сме тринайсетия век? И няма турци, нали?
На Петър му стана още по-весело.
— Тринайсетият свърши лани, вече сме в четиринайсетия.
— Така ли? Уф, тая машина продължава да дава разсейвания във времето! — Тя се вгледа изпитателно в него, погали младежки свежата му буза, която още миришеше на гроздов първак, защото кой ще ти слага на кошарата одеколон по бузите си. — С какво се обръсна така хубаво?
— Аз употребявам само „Жилет“! — похвали се той.
— Ще ми покажеш ли утре? Много съм любопитна, но нали затова съм дошла — заумилква се тя отново. — Чудесно момче си ти! Богомил ли си?
— Нали ти казвах, че съм Петър — отвърна той, а тъмните сили в него пак се занадигаха.
Те надигнаха и ръката му, която се опита да влезе в пазвата й, но чуждоземката гальовно я спря.
— Гладна съм, Петьо. Това в гърнето какво е?
Той й даде да пийне от изстудената мътеница и тя пак изпадна във възторг:
— О, колко хубаво си живеете вие! И само истински работи си ядете още!
— Ми така си е — съгласи се Петър, постилайки бохчата, и заизважда лакомствата от торбата. — А знаеш ли и каква пара вадиме тука! Откак излезе на мода тая вълна, острата, па и с новия икономически механизъм… Ха, я дай да си пуснем и музичка! — сети се той и бръкна в еднодневката. — Оня ден му смених батериите.
— Какво е това? — странно се изплаши тя, когато той извади своето мъничко транзисторно радио. Може би бе очаквала кавал, ама къде ти сега у новите овчари кавали! — Откъде го имаш?
Горд, че бе успял да я смае, той включи радиото и то веднага каза нещо против империалистите. Нещо, което един кавал естествено не бе в състояние да направи.
— Аз и телевизори имам, два таман, цветен и малък. Нали ти казах, тук голяма пара пада.
Тя се пресегна към апаратчето, уверено промени вълната му; чуха се други гласове, музика… Запита, вече съвсем прежълтяла:
— Петьо, коя година е сега?
— Ми… хилядо деветстотин и осемдесет и втора. Що питаш?
— Ти нали каза, че е четиринайсетият век?
— А, то е четиринайсетият век на българската държава, празници имаше, тържества. Иначе сме си в двайсетия.
Тя скочи, хвана припадъчно вкоравените си бузки и в уплахата си се завайка отново на своя хремав попски език:
— Оооо, и бондет плач и скръжет зомбом…
После хукна към полянката.
Когато той пристигна, тя бе смъкнала вече прътите и панически свличаше сеното откъм едната страна на машината.
— Ама чакай де, какво ти стана?
Тя доразблъска сеното и пак така отвори кръглата врата-прозорец. Плачеше с едри и светли сълзи.
— Каква грешка! Леле-леле! И бондет плач и скръжет зомбом!
— Какво, какво?
— Ад! Чака ме истински ад в института, Петьо! А в една ваша книга така пише за ада: И бондет плач и скръжет зомбом.
Тя видя, че той също е готов да заплаче, и се хвърли на врата му.
— Не ми се сърди, мили Петьо! И ме забрави, напълно ме забрави, чуваш ли! И не казвай на никого за мен, моля те! Забранено ни е да се намесваме в историята, а във вашите векове не бива и да се появяваме! Дръпни се сега, че машината може да ти навреди.
Тя скочи с главата напред в кръглата вратичка-прозорче, преди той да успее да каже нещо. Последни се скриха шарените й чорапи и яйченожълтите цървулки. Когато той най-после успя да отвори уста, поне да си поеме дъх, разхвърчалото се сено затъкна гърлото му, накара го дълго да кашля. А през сълзите на кашлицата си видя как на стотина метра над върхарите машината изведнъж се стопи в небето. Не отлетя наникъде, просто изчезна…
От мъка Петър Чобанина изяде всичко, което бе донесъл. Изпи и цялата мътеница, а надвечер, щом запря овцете, се спусна в селото, та право при директора на училището. Още от вратата го подхвана дали са измислени такива машини, дето могат да те пренасят от един век в друг и така нататък. Директорът му отвърна, че ги имало само във фантастичните романи и че не бивало човек да вярва на всичко написано. А като го поизгледа малко, добави, че понякога човек може и да види нещо такова било насън или просто така, ама и на очите си тогава не бивало да вярва…
— И аз така си мислех — рече му, доволен от себе си, Петър, защото наистина му се струваше, че е сънувал тая хубавица в следобедната си дрямка.
Но по-късно, на полянката, под голямата ясна луна, той се чешеше по обраслия врат:
— Ма да ме пита пък човек за какво тогава съм го мъкнал това сено тука! Сега трябва всичко обратно, щото…
Не го пренесе обратно именно защото другите овчари щяха да си помислят кой знае какво за него, а реши да докара овцете да го опасат.
Едва дочака зората, незаспал нито за минутка в трагичното си недоумение пред жените: Значи, ако той беше от тринайсетия век и пълен с въшки, тогава тая красавица неземна… А така, с транзистора и с телевизорите — не!… После извади душата на стадото да го гони към поляната.
Сеното обаче го нямаше.
— Е, не, това вече си е от нашия век — изпъшка Петър Чобанина. — Боже, колко хайдук се навъди на тоя свят, боже!
И отново му се доплака.
ПЪРВА ГЛАВА
Законът на Мърфи
Не, това не беше летяща чиния! Тя и не приличаше на чиния, повече приличаше на джезве, но начинът, по който бе се появила зад гърба му, озадачаваше. Кирил провери дали двете пръчки са закрепени добре, разхлаби аванса на макарите им, да не би тъкмо сега да удари някое по-едро парче, и припълзя до края на храстите. От загадъчното джезве все още не излизаше нищо и той го нарисува на гърба на цигарената си кутия, отбеляза и мястото, и времето на приземяването му.
Повече от десет минути не се случи нищо — нито с джезвето, нито в реката, но Кирил Монев притежаваше добре закалено търпение и от дългогодишното въдичарство, и от службата си в института, където внедряването на откритията и разработките се протакаше с години.
Най-после в средата на джезвето зина люк, който сякаш изплю една крехка фигурка. Тя беше облечена в нещо като космонавтски костюм, само че без познатите връзки и шлангове. Металоцветен и също така нежен по устройството си беше и малкият шлем на главата й. А когато тази глава се обърна и към него, оглеждайки местността, Кирил видя, че шлемът само обрамчваше, без да прикрива, едно съвсем земно, почти момичешко личице. Но тогава и апаратът, значи, беше земен, а това можеше да означава диверсия, шпионаж и прочее плашещи съвременника явления.
Момичето извади някакво уредче от джоба си, голямо колкото джобен часовник, дълго гледа ту към небето, ту към него, а лицето му ставаше все по-загрижено и безпомощно. Това храбро надигна Кирил иззад
