храстите.
— Търсите ли нещо?
Момичето чак подскочи от уплаха. Очевидно го безпокоеха и старите рибарски дрехи на Кирил, защото то много внимателно ги огледа, но кой уважаващ рибата въдичар би тръгнал на излет с нови дрехи? Само ботушите трябваше да са здрави и тях сякаш посочи момичето с пръстче и с въпроса си:
— България?
Щом не знаеше дори къде се е приземила, работата хептен не беше чиста, но пък радостта й от потвърждението му объркваше с простодушието си.
— Моля ви, коя дата е днес?
Да не знаеш къде си кацнал — иди-дойди, но пък и кой ден е, да не знаеш! А отгоре на всичко и българският й бе оцветен от непознат акцент! Нещата обаче се дообъркаха, след като Кирил назова датата, а момичето пребледня така, че той се спусна да предотврати припадъка му.
— Не, не, благодаря — отблъсна то предложението за помощ. — Извинете, че ви обезпокоих!
И се отправи към машината си.
— До скоро виждане! — подхвърли Кирил.
Тя много мило му помаха с ръка.
— Никога няма да се видим.
— О, защо сте толкова жестока! — възкликна той флиртуващо, а всъщност набираше кураж да се хвърли върху й, да я върже и да я отведе в милицията.
Тя се поспря заинтригувано, тъжно му се усмихна.
— Не аз съм жестока, повярвайте ми! — И пак се огледа наоколо. — Има ли други хора наблизо?
Кирил побърза да я увери, че няма други освен някой такъв като него надолу по реката, но това хора ли са! И тя го запита какъв е той.
— Въдичар. — Стори му се, че тя не разбра какво е, и добави: — Елате, ще ви покажа! Пръчките са ей там!
Усетил, че тя ще го последва, той нагази в храстите. Отдалеч й показа как постила старата си найлонова пелерина под върбата и момичето наистина дойде. То разтвори вървешком странния си пилотски костюм, който нямаше нито ципове, нито копчета, и в бледолилавия мрак на паяжинно-тънката блузка под него се разшаваха като бели риби в подмол от нищо непридържани гърди.
— Няма да ви преча. Просто ще си почина няколко минути. — И стреснато прихвана дрехата пред гърдите си. — Извинете, при вас сигурно не е прието жените така…
— Аааа, прието е, всичко е прието! Европа сме все пак — увери я Кирил Монев, но тя по същия чудодеен начин бе вече залепила двата края на металоцветната си дреха.
Седна на пелерината, изпъна крака, обути в сребристи ботушки, и попита за какво служат двете пръчки, чиито краища изглеждаха вързани с водноцветен конец за дъното на реката. А на отговора му възкликна по детски:
— О, и какво ще правите тази бедна риба?
— Ще я изядем заедно с вас.
Ужасът и възмущението й бяха неподправено силни и Кирил с виновно недоумение прекъсна флирта си, смутено й предложи цигара.
— Какво е това? — дръпна се момичето.
Беше прекалено да се преструва, че и цигари не е виждала, но пък умело се преструваше. Само че — защо?
Кирил понечи да върне кутията в джоба си и да потърси там някое бонбонче, каквито винаги се търкаляха в рибарските му дрехи, за да намаляват броя на изпушените цигари, но тя му я поиска. Огледа рисунката на гърба й, извади останалите цигари в нея, търкулна ги на пелерината, а кутията накъса с резки и силни движения, които трябваше да му подскажат, че тя притежаваше и други качества, не само зорко око.
Той я изчака да хвърли късчетата в реката и рече с насмешливо спокойствие, което му струваше доста усилия:
— Не беше нужно. Предполагам, че машината ви е патентована.
Едновременно с това, прибирайки уж останалите цигари, бъркаше в раницата за въженцето, което лежеше на дъното й.
Нейната усмивка също беше тревожно изкуствена.
— Вие разбирате от машини, нали? Трябва да забравите тази наша среща.
Кирил скочи в мига, когато измъкна въженцето, но, кой знае как, не я улучи и в следващия миг лежеше по корем, с болезнено извита на гърба ръка. Острото коленце на момичето бе се забило в кръста му.
— Защо постъпвате така? Нещо лошо ли ви сторих?
Бяха странно искрени въпроси, а не реторичен упрек.
— Вие постъпвате лошо с мен! — изпъшка Кирил със залепена в тревата буза. Опитът му да се надигне бе усилил болката в кръста и заплахата да счупи извитата му ръка.
— Аз се отбранявам. Но ако действително съм ви сторила нещо лошо…
Момичето издърпа въженцето от пръстите му и се изправи. Кирил осъзна, че се е отървал само със срама. Та нали ако тази добре обучена в джудото жена действително е шпионка, тя сигурно ще е и въоръжена. Ето защо реши със смях да заглади конфузията.
— Исках да ви вържа и да ви открадна машината. Много ми се харесва.
— Що за нрави! Та вие не знаете дори за какво служи!
Едната пръчка внезапно се огъна, макарата й затрака като шевна машина. Кирил се спусна към нея, внимателно позатегна аванса, засече. Пръчката още по-силно се огъна и рибата тръгна в могъща дъга под водата.
— Там… там има едно сакче…
— Пуснете я! — изрече неочаквано строго момичето, изправило се до него.
— А? Какво? Да не сте луда — извика той, но си спомни, че тая джудистка като нищо можеше сега и във водата да го хвърли, както е зает с пръчката. — Но защо бе, момиче? Какво толкова…
Той се оттегли на няколко крачки, за да е по-далеч от брега, и над водата изплува масленочерната глава на пет-шесткилограмов сом. Бе зинал, сякаш зовеше безмълвно за помощ.
— Видяхте ли? — опита Кирил да я умилостиви с възторга си, а постигна обратното.
— Пуснете веднага нещастното животно! Моля ви?
— Но аз… аз… Трябва първо да я извадя…
Той отхлаби влакното, та още да затегне макарата, а когато отново я завъртя, сомът бе се освободил. Не бе погълнал куката и при това положение Кирил едва ли щеше да го извади без сак и без чужда помощ, но предпочете да си излее гнева на непознатата:
— Все така ли се бъркате в работата на хората?
— Простете, сбърках! — странно се изплаши тази веща в джудото терористка.
Той заприбира пръчките. Нямаше смисъл да виси повече тука, сомът бе подплашил рибата във вира.
— Слушайте, я направо ми разкажете коя сте, та да не се опитвам пак да ви връзвам!
— Но защо трябва да ме връзвате, аз нищо…
— Ако бях ви вързал… Знаете ли тоя сом откога го дебна!
Миловидното й лице изглеждаше до плач разкаяно.
— Не ми се сърдете! И не казвайте никому за нашата среща! Не я записвайте и не я заснемайте, ако носите снимачен апарат в себе си. Много ви моля!
Кирил захвърли пръчката и тръгна подире й.
— Сега вече няма как да не ви вържа! Чак такава тайнственост.
— Прекалено е сериозно, повярвайте ми! Аз не бива дори да разговарям с вас.
— Толкова ли е ревнив съпругът?
— И до машината не се приближавайте повече, моля ви!
Каза го без заплаха, но тъкмо всичките тия искрено звучащи умолявания го накараха да се спре. А тя пак така тъжно му махна с ръка, изтича към щръкналата насред поляната машина и с един скок изчезна в
