далеч.
— И все пак — замислено каза Гео, — някои неща не са ясни. Защо и ти беше спасен, Ийми? Защо изобщо ни доведоха тук? И защо Джорд искаше да убие теб и другия моряк?
— Може би — отговори Ийми — бог Хама има странно чувство за хумор и на нас ще ни бъде позволено да стигнем с камъните до прага на храма, където ще бъдем съсечени, пускайки ги в краката му. — Той се засмя: — А може и твоята история да е вярната, а аз да съм шпионин, изпратен да ти мътя ума.
Урс и Гео се спогледаха.
— За всяко явление съществуват безброй теории — заяви Гео. — Правило номер едно: приемай за вярна най-простата, която включва в себе си всички известни условия, докато не се появят нови условия, които не могат да бъдат обяснени с най-простата теория. Правило номер две: тогава, но не и преди това, използвай друга.
— Тогава да влизаме в джунглата — каза Ийми.
— Съгласен — подкрепи го Урс.
— Водните създания ни спасиха от сигурна смърт — изправи се Гео. — Имате ли нещо против да следваме реката? Пътят край нея не е по-лош от всеки друг, а може да се окаже и по-безопасен за нас.
— Добре — отвърна Ийми.
— А камъните? — попита Урс. — Не е ли по-добре да ги заровим някъде, където никой никога да не ги намери? Може би ако изобщо ги няма…
— Може би пак греша — обади се Гео, — но мисля, че трябва да ги вземем. Вярно, че не знаем как да боравим с тях, но могат да ни потрябват по пътя.
— Аз съм „за“ — каза Ийми.
— Макар че започвам да се питам дали моите предположения струват нещо — заколеба се Гео.
— Не се засягай — взе да го увещава Урс. — Като сме се хванали на хорото, трябва да си имаме доверие. Да видим ще можем ли да окачим още един скъпоценен камък на врата ти. Само още един и ще имаш колкото мен — и той раздруса тройната си огърлица.
ГЛАВА ПЕТА
Взе да се смрачава, а те продължаваха да вървят край реката. Промъкваха се по скалистия бряг сред лианите, които провисваха от сведените над реката дървета. Урс прекърши един клон, дебел колкото китката му и дълъг два метра, и заканително шибна водната повърхност.
— Само да се опита някой да ни нападне! — Той вдигна клона и стичащите се капки заискриха по кората му.
— Скоро ще се наложи да навлезем в гората, за да си потърсим храна — каза Гео, — или по-добре да изчакаме животните да слязат на водопой.
Урс откърши още един клон и го подаде на Гео.
— Дръж. Сега и на теб ще дам, Ийми.
— Бихме могли да повървим още и да поогледаме наоколо, преди да се стъмни — предложи Ийми.
Урс въоръжи и него с клон, след което промърмори:
— Какво ли пък толкова има за гледане?
— Не можем да спим на брега. Трябва да намерим подслон.
— Какво е онова там? — попита Гео.
— Къде?… Хм… — Над гъстата растителност се издигаше някаква сянка. — Скала ли е?
— Сигурно — каза замислено Урс. — Но е някак твърде симетрична.
Гео тръгна през храсталаците. Последваха го. Целта се оказа по-далеч, отколкото изглеждаше от брега. Стигнаха до нещо като път, настлан с плътно прилепващи една към друга плочи. Тук-там между тях бяха прорасли хилави дръвчета, но бе лесно да се върви. След трийсетина фута настилката отново потъна в джунглата. Скоро гората оредя и те излязоха на широка поляна. Пред тях се възправяше полуразрушена сграда. Шест греди поддържаха най-високата стена. Прецениха, че сигурно е била осем или десететажна.
Едната стена бе напълно рухнала и късове от нея лежаха по земята. Полусрутените стаи и зали внушаваха приликата с изоставен гранитен кошер.
Наблизо, върху купчина отломки, лежеше килнат огромен метален цилиндър, продълговат метален лист, подобен на гребло, бе прикрепен напречно в единия му край. Другият край бе смачкан и заровен в пръстта; изпод разкъсаната обшивка стърчаха скелетните ребра. Прозорчета като черни очи се редяха по дължината на цилиндъра, а в средата, като идиотски ухилена уста, зееше овална врата.
Приближиха се удивени към развалината. Отвътре се чу звук. Те се заковаха на място и неволно стиснаха здраво тоягите, В черната паст на вратата, десет фута над земята, се мярна сянка, после се показа дълга, сива муцуна на животно. Виждаха се предните му лапи. В устата си държеше някакво по-дребно зверче, очевидно мъртво. Животното ги забеляза, замря, притаи се, но без да откъсва очи от тях.
— Вечерята ни — тихо каза Урс. — Хайде.
Направиха няколко крачки и отново се спряха. Звярът скочи. Здрачът и разстоянието ги бяха заблудили и те с изненада видяха колко е голям. От вратата се стрелна почти пет фута дълго кучешко тяло, извито в дъга. Урс го улучи с тоягата си още във въздуха. Щом падна на земята, Ийми и Гео го заудряха по гърдите и главата. Животното се олюля и не успя да се задържи на крака. Понечи да се изправи, но Урс пристъпи напред и с все сила заби оръжието си в гърдите му. Костите изхрущяха, щръкнаха лъскави и синкави изпод кафявата козина и след миг се обляха в кръв. Звярът виеше и риташе със задните си лапи кола, приковаващ го към земята, после изпъна крайниците си и потрепери, тялото се сви и смали в предсмъртна агония. Главата му се замята насам-натам; дългата муцуна бе изпуснала плячката си, а розовият език ту се прибираше, ту провисваше навън.
— Господи! — прошепна Гео.
Острата муцуна се заобли, а ноктите на лапите се издължиха и се превърнаха в пръсти. Козината по цялото тяло започна да опадва. Задните крака се разтегнаха, появиха се голи колене и човешки ходила заритаха из кафявата шума; човешко бедро потрепна за сетен път, довършвайки оформянето на целия крайник. Тъмнокос, космат човек лежеше на тревата с пробити кървящи гърди. В последен спазъм ръцете му сграбчиха тоягата, за да я изтръгнат от раната, но пръстите му се плъзнаха безсилни надолу, устните му се разтвориха и оголиха съвършено белите, притъпени зъби.
Урс заотстъпва назад и измъкна кола от кървавата каша. Човекът-мечка вдигна ръка към гърдите си и докосна тройната си огърлица.
— В името на Богинята! — прошепна той.
Гео се приближи, взе мъртвото дребно животинче и се изправи.
— Е — каза той. — Вечерята ни май ще е по-малка отколкото си мислехме.
— Така излиза — съгласи се Ийми.
Те тръгнаха към порутената сграда, изоставяйки трупа.
— Ей, Урс — обади се Гео. Урс все още стискаше монетите. — Хайде, изплюй камъчето. Какво има?
— Веднъж само съм виждал подобно нещо — тихо изрече той. — Беше един моряк, пронизан от корабна рея.
Решиха да пренощуват в ъгъла между две рухнали стени. Накладоха огън. След доста усилия върху назъбено парче метал, стърчащо от купчина отломки, те успяха да нарежат и одерат животното. Набучиха парчетата на тънки пръчки и ги поизпекоха на огъня. Макар и тук-там прегоряло, а другаде съвсем сурово, месото притъпи глада им. Докато седяха край огъня и късаха със зъби червени сочни хапки, нощта изпълзя от джунглата и ги затвори в черупка от оранжеви отблясъци.
— Да не го угасяме — предложи Урс. — Огънят плаши животните.
— Ако има животни — напомни Гео, — и ако са гладни, ей там ще намерят какво да ядат.
Те се излегнаха покрай стената върху постеля от листа. Беше тихо, не се чуваше нито бръмчене на насекоми, нито някакви тайнствени звуци, освен успокояващото ромолене на реката отвъд гората.
