водата.
Но в мътилката от вливащата се река не се виждаше нищо.
Гео направи две крачки назад, стисна с все сила остатъка от ръката си и изкрещя от болка и ужас.
Капитанът викаше:
— Избутайте кораба от скалите! Избутайте го от скалите, преди да е станал на трески!
— Дръж се, приятелю! — Ийми стисна рамото на Гео и му помогна да се изкатери на борда.
Арго и Снейк ги последваха. Корабът се отдалечи на безопасно разстояние от брега.
Гео се облегна на перилата. Вълните се разбиваха в скалите, навлизаха срещу течението на реката, а по-нататък се разливаха нашироко по яркожълтия откос на плажа. Дългата пясъчна ивица, която опасваше острова, се губеше в далечината — величествената й студена дъга привличаше целия слънчев блясък и го отразяваше обратно на равномерни талази по гърбовете на вълните.
Болеше го гърбът, стомахът му свит на топка, трепереше неудържимо, бе загубил едната си ръка, а и Урс…
Отдръпна се от перилата и изкрещя:
— Капитане!
Червенокосото момиче го стисна за рамото.
— Недей…
— Капитане! — извика той отново.
Застаряващият сивоок мъж се приближи.
— Какво има?
Изглежда уморен — помисли си Гео. — Аз също съм уморен.
Ийми отговори вместо него:
— Няма нищо, сър. Мисля, че нищо не може да се направи поне засега.
— Сигурен ли си? — попита Капитанът, гледайки рошавата черна коса, подпухналото лице, дълбоко хлътналите очи. — Сигурен ли…
— Няма нищо — повтори Гео.
Той отново се обърна с лице към перилата. Долу, до самия корпус, бялата пяна все още подмяташе трески от трапа. Само трески. Само…
— Виж брега! — каза Арго.
Гео вдигна очи и се опита с един поглед да обхване целия пейзаж. Сред бученето на морето прииждаше прилив от тишина. Пясъкът по голата плажна ивица тъмнееше във вдлъбнатините, но по върховете на купчинките беше яркожълт. В края на джунглата слънцето играеше със зеления цвят на листата, които хвърляха пъстроцветни сенки по клони и стволове. Всяко късче от този зелен гоблен, разгънат срещу слънцето, представлява отделен лист, мислеше си той, с горна, а и долна страна, завършена система от скелет и вени, каквато бе и ръката му. Може би един ден остатъкът от нея ще се отрони също като есенен лист. Той местеше поглед от скала на скала. Всяка от тях имаше неповторими форми и очертания, но подробностите избледняваха с отдалечаването на кораба, тъй както избледняваха подробностите от преживяното. Онази там прилича на полупотопена в морето глава на бик; двете на самия бряг напомнят разперените криле на орел. А вълните, отмерено и величествено се носеха една след друга към острова в менящия се, никога един и същ ритъм на добрата поезия — спокоен, подреден, безметежен. Той се опита да изхвърли от съзнанието си хаотичните мисли за гибелта на Урс и да ги предаде на зелените вълни, устремени към спокойния бряг. Опита се да разпростре болката в тялото си по паяжината от пяна върху сияйната зелена повърхност. И остана изненадан от неочаквано постигнатата хармония с морето. Някъде в глъбините, под издигащото се слънце, разцъфтяваше едно истинско разбирателство.
Гео се отдалечи от перилата. Босите му ходила се плъзгаха по мократа палуба. Той се отправи към кубрика. Здравата му ръка висеше надолу.
По-късно същата вечер Гео отново излезе на палубата. Забулена, Жрицата стоеше до парапета. Когато той приближи, тя се обърна и тихо каза:
— Не исках да те безпокоя, преди да си си отпочинал.
— Готов съм — отвърна той. — Ние доведохме тук дъщеря ти независимо дали това ти харесва или не. Можеш да си получиш скъпоценните камъни от Снейк. Той ще ти ги даде. Можеш да накараш дъщеря си да ти обясни всичко за Хама.
— Тя го стори вече — отговори Жрицата с усмивка. — Изпълнихте задачата отлично, Поете.
— Благодаря — каза Гео и тръгна към кубрика.
Когато същата вечер Снейк слезе долу, Гео лежеше по гръб, вторачен в жилките по дъската на горната койка. Бе подложил здравата си ръка под главата. Снейк го докосна по рамото.
— Какво има? — попита Гео, като извърна глава.
Снейк му подаде кожената кесия.
— А! Още ли не си ги дал на Арго?
Снейк кимна.
— А тя защо не ги взе? Виж какво, не ща да ги виждам повече.
Снейк тикна кесията в ръката му и каза:
— Виж…
Гео взе кесията, отвори я и изсипа съдържанието върху дланта си: блеснаха три верижки. На всяка от тях бе окачена златна монета. Гео смръщи вежди.
— Откъде се взеха тия неща тук — попита той. — Аз мислех… къде са скъпоценните камъни?
— В океана… — каза Снейк — … Урс… ги… хвърли…
— Какви ги приказваш? Какво е станало?
— Не… искам… да… ти казвам…
— Не ме е грижа какво искаш и какво не, малки негоднико! — Гео го хвана за рамото. — Казвай!
— Знаех… отпреди… сляпата жрица… — заобяснява бързо Снейк — … той… ме… попита… как… да… си… служи… с… камъните… когато… ти… и… Ийми… тръгнахте… да… оглеждате… и… след… това… спрях… да слушам… мисли… лоши… мисли…
— Но той… — прекъсна го Гео, — той ти спаси живота!
— Но… по… каква… причина… — каза Снейк. — … накрая…
— Накрая си прочел мислите му? — попита Гео. — Какво си мислеше той?
— Легни… да… спиш… моля… те — каза Снейк — … много… омраза… лоша… омраза… — Настъпи пауза. — … и… любов…
Гео заплака. В гърлото му се надигна вик и той зарови лице във възглавницата, за да го заглуши, за да се опита да разбере защо плаче. От умора, от страх, за Урс, заради ръката си и заради просветлението, което прерастваше с болка… Цялото тяло го болеше, двете дълбоки резки по гърба му горяха и той не можеше да спре напиращите сълзи.
Ийми, който заемаше койката над Гео, се върна веднага след вечеря. Гео не бе почувствувал глад и бе останал в кубрика.
— Как е стомахът ти? — попита го Ийми.
— Като че ли по-добре — отвърна Гео.
— Дано — каза Ийми. — Храната, щом я поемеш, те прави по-тежък и сякаш те притиска към земята.
— После ще хапна нещо — отвърна Гео и след кратко мълчание добави: — Струва ми се, че никога няма да разбереш какво е било онова нещо на брега, което си видял и си станал опасен.
