— За какво? — попита Арго.
— Хама ни каза, че навремето са използували скъпоценните камъни, за да контролират съзнанието на хората, и че тези, които вършели това, се заразили…
— Заразата си е била в тях — прекъсна го тя. — Просто я накарали да се прояви.
— Да — съгласи се Гео, — Хама каза също, че самият той е заразен. Кога е използувал камъните?
— Много пъти — отвърна Арго, — Твърде много пъти. Последният случай беше при отвличането ми. Той си послужи с камъка, за да контролира късовете от онова нещо, което вие убихте в град Нова Надежда. То трябваше да ме отвлече, оставяйки умишлено камъка на Лептар.
— Късове от онова чудовище? — възкликна Гео. — Нищо чудно, че се разпадна толкова бързо, след като бе убито. Арго… имам предвид майка ти… ми каза, че са успели да убият един от похитителите, и че той буквално се стопил в момента, когато издъхнал.
— Не бяхме в състояние да държим в подчинение цялото същество — обясни тя. — То няма съзнание. Но, като всяко живо същество, и то е притежавало двойния импулс.
— Но каква беше целта на отвличането ти в края на краищата? — попита Ийми.
Арго се засмя:
— Целта му бе да ви доведе тук и да отнесете камъните.
— И това ли е всичко?
— Малко ли е? — каза Арго, — Тя замълча за миг. — Знаете ли, преди време съчиних стихотворение за двойния импулс и всички тия неща.
Гео зарецитира:
— Как се досети?
— Тъмният чертог е храмът на бог Хама — каза Гео. — Прав ли съм?
— А неговият близнак е храмът на Арго — продължи тя. — Наистина би трябвало да са близнаци. А близнаците са децата. Силата на възрастта е противопоставена на силата на младостта. Разбираш ли?
— Да — усмихна се Гео. — А телесните бързеи, които текат навътре и навън?
— Това са нещата, които върши човек, неговите пристигания и заминавания, неговите идеи, постижения — велики или незначителни. Всичко се поражда от взаимодействието на тези четири сили.
— Четири ли? — попита Урс. — Мислех, че са само две.
— Те са хиляди! — възкликна Арго.
— Прекалено сложно е за мен — обяви Урс. — Колко време ще вървим до реката?
— Привечер трябва да сме там — пресметна Ийми.
— Посоката е вярна — увери ги още веднъж Арго. — Сигурна съм.
— Още нещо — каза Гео. Почвата под опадалите листа стана черна и мочурлива, — Как е стигнала твоята баба до Аптор?
— С хеликоптер — отговори Арго.
— С какво? — попита Ийми.
— Той прилича на малък кораб, който лети във въздуха, и се движи много бързо.
— Нямах предвид начина на придвижване — каза Гео.
— Когато сметнала, че властта на дъщеря й на Лептар е непоклатима, тя дошла на Аптор завинаги. Не знаех това, преди да ме отвлекат. Откакто съм тук, научих много.
— Ние също — отвърна Гео. — Остава само онова нещо на брега.
— Тогава да побързаме — каза Урс. — Едва се влачим, а нямаме много време.
Въздухът лепнеше от влага. От лъскавите сутринта листа сега се оцеждаха капки пода. Бледа светлина проникваше измежду клоните и играеше по листата. Земята се разкаля.
На два пъти дочуха стъпки на невидими животни, жвакащи в мочурливата почва.
— Надявам се да не настъпя нещо, което е решило да отхапе мръвка от ходилото ми.
— Не бой се, ще ти окажа първа помощ — каза Арго. — Стана ми студено — добави тя.
Дърветата се поразредиха и Урс изсумтя. Пред тях, докъдето поглед стига, се простираше огледална водна повърхност, в която се отразяваха околните дървета.
— Трябва да внимаваме да не пропаднем в някоя яма — предупреди Гео. Закрачиха по-предпазливо. — Придържайте се на една ръка разстояние от най-близкото дърво.
— Но те стават все по-редки — забеляза Арго. В този миг Гео, който водеше колоната, извика. Докато стигнаха до него, вече потъваше до коленете. Той се протегна и успя да се хване със здравата си ръка за дънера на тънко тъмностволо дърво. Опита да се залови и с остатъка от другата, но тя само се плъзна по кората.
— Дръж се! — викна Урс. Той заобиколи и с едната си ръка улови ствола, а с другата — приятеля си. Гео се измъкна, оплескан до бедрата със сива тиня. Урс го изведе на твърда почва и тогава същото това дърво се наклони, цамбурна във водата и коренището му щракна над повърхността като огромна медуза. Някакво непознато животно се плъзна по оплетените мокри корени, които тинята бързо погълна.
— Добре ли си? — Урс продължаваше да го крепи. — Сигурен ли си, че си добре?
Гео кимна, разтривайки отрязаната си ръка със здравата.
— Нищо ми няма — каза той.
Те се събраха на едно място и отново поеха през блатото. Дърветата свършиха.
Изведнъж Гео видя как пред него водата се надига. Той отстъпи няколко крачки и Урс го хвана за рамото. Малки вълнички накъдриха цялата повърхност като паяжина.
Зелени гърбове изплуваха отгоре. После непознати същества се надигнаха от водата. Видяха зелените им лица и гърди. Три… и още едно. Още четири и още много. Голите им тела бяха изпъстрени със зелени петна.
Гео почувствува режеща болка в главата си. Огледа се и разбра, че и останалите са усетили същото.
— Това са те… — промълви Урс.
— Съществата, които ни носеха… — каза Гео. Болката отново се впи в мозъците им и те пристъпиха напред. Гео вдигна ръка към главата си. — Искат… да вървим с тях… — И той тръгна, изпаднал в познатото полусъзнание, както при преминаването на реката край град Нова Надежда и при първото му падане в морето.
Влажни ръце докоснаха телата им и ги поведоха през блатото. Преминаха през дълбоки води, после ги изведоха на суха земя сред гъста растителност. И отново, в последните лъчи на залеза, просветнаха мокри заоблени камъни.
Кичури мъх висяха от клоните. Водата покри коленете им, стигна до кръста, после до шията. Блесна ивица от черупки и камъчета — сякаш отблизо видяха здрачното дъно на морето. Въздухът беше бял, неподвижен, зареден с електричество. После стана син, накрая черен. В тъмнината проблясваха червени очи. През един процеп в завесата от гъста растителност зърнаха луната, която се промъкваше между облаците и ги посребряваше. Гол мъж стоеше на висока скала и съзерцаваше белия диск. Когато минаха край него, той нададе вой (поне отвори уста и отметна глава назад, но ушите им бяха пълни с мрак, та не чуваха нищо) и застана на четири крака. Ветрецът разреши появилата се внезапно опашка, козината по корема; светлина пробягна по връхчетата на ушите, по удължената муцуна и изтънелите задни крайници. Той извърна глава, свлече се от скалата и хукна в мрака. Завесата от дървета се люшна под нощното небе. Огнени очи просветваха пред тях. Водата избълбука около коленете им и спадна. Изпод ходилата им, към тъмния бряг струеше пясък. Чуха прибоя и бученето на устремената река. Мокри листа докосваха бузите им,
