Беше благодарна, че е избърсала дланите си от потта, но когато я заболяха раменете, почти съжали за това, защото така само отдалечаваше фаталния край. Прехвърли в ума си всичко, което знаеше за паданията в джудото. Отново стисна очи и си припомни една древна песен за млада девойка, намерила смъртта си при подобни обстоятелства, със следния припев: „Вечерните камбани днес не ще ехтят…“.
В този миг вратата се затвори и някой я хвана през кръста. Тя зажумя и усети, че тялото й се притиска към наклонения камък. Изтръпналите й ръце провиснаха безволево. Болка изгаряше сухожилията им. После болката се превърна в пулсиране и тя отвори очи.
— Как по дяволите успя да слезеш дотук? — попита тя. Снейк й помогна да влезе през отворената врата. Тя спря, за да разтрие раменете си. „Откъде ли знае за стълбата?“ — помисли си.
Стояха на дъното на шахтата. Стълбата се виеше нагоре в мрака.
Той я гледаше с питащи очи.
— Какво има?… О, не се тревожи, ще мога. Ей, ти ням ли си?
Снейк кимна.
— Аха — рече тя.
Нещо обезпокояващо отново се надигна в ъгълчето на съзнанието й. Снейк тръгна нагоре по стълбата, по която преди минута бе слязъл. Тя открехна вратата, видя, че храмът е празен, затвори я отново и го последва.
Изкачваха се в пълен мрак. Времето сякаш спря и тя не беше сигурна дали две или двайсет минути са изминали. Протегна се да се залови за следващата стъпенка, но ръката й пропадна в празното. Уплаши се и сърцето й заблъска. Раменете я наболяваха. Пресегна се към следващата стъпенка, която се оказа на мястото си. После следващата. И следващата.
Започна да ги брои; седемдесет и седмата липсваше. Опипа над нея — нищо. Прокара ръка по страничното въже на стълбата и откри, че тя рязко извива към стената.
— Ей, ти! — прошепна тя в тъмнината. Нещо докосна кръста й.
— Нннннее… — процеди през зъби тя. — Пусни ме! — то пролази по крака й, хвана я за глезена, дръпна. — Пусни ме!
То дръпна още веднъж. Тя отмести крака си, но нещото го изтегли на около половин метър встрани и го сложи върху здрава опора. След това една ръка (друга продължаваше да стиска глезена й) я хвана над лакътя, трета — около кръста. Повдигнаха я. Тя изтръпна от ужас, но си спомни, че нейният придружител има много ръце. Отдели крак от стълбата и го протегна встрани. Другия задържа на мястото му, тъй като се боеше да не полети с главата надолу в бездънната шахта.
Стискайки лакътя й, той я поведе по тунела. „Минаваме през рамото“ — помисли тя, припомняйки си чертежа.
Стигнаха до стръмен наклон. Слизаме по ръката, досети се тя. Главата й леко се замая поради липсата на зрителна ориентация. Протегна се и напипа стената. Малко й олекна.
— Чувствувам се като Евридика — каза на висок глас тя.
— Толкова… си… смешна… — прозвуча като ехо глас в главата й.
— Ей! — изненада се тя. — Какво беше това?
Но гласът замря. Тунелът изви рязко и подът стана равен. Намираха се в участък, приблизително съответствуващ на радиалната артерия на статуята. Откъм китката идеше светлина. Изкачиха някаква стълба, измъкнаха се през един отвор и се озоваха от външната страна на статуята, надвесени над бездна. Долу се простираше огромната, празна зала. До тях се възправяха бронзовите житни стъбла, преминаващи през юмрука, върху който двамата бяха застанали, а самите класове се извисяваха още петдесет фута нагоре. Отвъд тъмния, могъщ гръден кош, косата в другата ръка на бога се извиваше и краят й тънеше в сянка.
— Сега — каза тя — ще вървиш след мен.
Тръгнаха към лакътя и изкачиха бицепса. Стигнаха рамото, прекосиха хлътнината над ключицата и застанаха точно под ушната мида.
— Кордата у теб ли е? — попита тя.
Снейк й подаде кълбото.
— Мисля, че торбата ми е достатъчно тежка.
Тя извади от колана си книжната торба и я завърза с единия край на кордата. После, държейки другия край, метна кордата нагоре, прехвърли я над ухото и затегна готовата примка.
— Надявам се да стане. Вчера съм пресметнала всичко. Кордата издържа над сто килограма, а ние едва ли тежим повече. — Тя стъпи върху издутината на вратното сухожилие, оттласна се и с няколко отскока се изкатери до долната месеста част на ухото и след малко извика на Снейк от отвора на раковината: — Хайде! Побързай!
Снейк се озова при нея само след миг.
И в ухото имаше тунел, отвеждащ в цилиндрично помещение в главата на бога. Архитектът на статуята предвидливо бе оставил капак в най-горната част на черепа. Те се изкачиха по стълба, която ги изведе сред гъсто преплетени тръби, изобразяващи косата на Хама. От ръба на опасно скосеното надолу чело те видяха върха на носа и веждата над средното око. Оттам започваше неколкостотин фута дълбока пропаст.
— Дойде моментът да ми помогнеш — каза тя. — Хвани ме здраво за китката и ме спусни. Бавно. Ще взема камъка.
Те се заловиха за китките, а Снейк с останалите си три ръце и краката си се залови за пет от най- близките тръби.
Тя се заспуска внимателно; свободната й ръка се плъзна по камъка, после тялото й увисна над носа на статуята и се залюля. Озова се точно пред отвореното око. Клепачът надвисваше като дъга над нея, а бялото на окото около ебонитовия ирис сияеше меко в полумрака. Гледани от такова близко разстояние, чертите на лицето на бога бяха толкова огромни, че губеха всякаква прилика с човешко лице, и тя се взираше само в изпълнени с тъмнина кухини. В средата на ириса, върху метална поставка в малка вдлъбнатина, лежеше скъпоценният камък.
Както се люлееше, тя се пресегна към него. Удари гонг. Блесна светлина. Тя погледна нагоре: снопове бяла светлина я заслепиха и от страх едва не изпусна китката на Снейк. Но в главата й (или в нечия друга — не беше съвсем сигурна) прокънтя глас:
— Дръж… се… дявол… те… взел…
Тя сграбчи камъка. Металната поставка не беше добре закрепена и се килна на една страна. Това вероятно задействува някакъв механизъм, понеже огромният клепач започна да се затваря.
Тя се залюля отново на въжето от кости и плът; полузаслепена, погледна през рамо към залата. Пееха началото на шествения химн.
Утринната служба бе започнала!
Светлина къпеше каменното божество. Миниатюрни фигурки изпълваха храма. Ще я видят! Монотонното, благозвучно пеене се надигаше като приливна вълна и тя внезапно си помисли, че ако падне, ще се удави в нея.
Снейк я теглеше нагоре. Рамото и бузата й болезнено се триеха о камъка. На помощ се притече още една ръка. И още една. Измъкнаха я между металните тръби. Снейк с мъка освободи китката си от здраво стиснатите й пръсти. Той я изправи на крака и тя погледна към препълнената зала.
Студени тръпки полазиха по тялото й. Бездната нахлу в очите и главата й. Тя залитна, Снейк я подхвана и я поведе към стълбите.
— Успяхме! — промълви тя, преди да тръгнат надолу.
Дишаше тежко. Разтвори длан, за да се увери, че камъкът си е там. Отново хвърли поглед към множеството. Обърнатите нагоре осветени лица изглеждаха като бисери, разпръснати по тъмния под. Внезапен възторг изпълни гърдите й и за миг заглуши болката. Снейк, с ръка върху рамото й, се смееше беззвучно.
— Успяхме! — повтори тя.
Заслизаха по стълбата в черепа на статуята. Снейк пръв излезе от ухото. Напипа кордата и се спусна върху рамото.
Тя се поколеба, сложи камъка в устата си и го последва. Като се приземи до него, тя го извади и разтърка раменете си.
