— Никога не съм го чувал преди — каза Гео, — Дори не съм сигурен какъв е въпросът. Не са ми познати нито езикът, нито стилът.
— Знаех си, че няма да го разпознаеш — усмихна се Арго.
— Да не би да е откъс от ритуалите на Арго преди очистването?
— Написано е от внучката ми — отвърна Арго. — Въпросът е: можеш ли да ми го обясниш?
— О — промълви Гео. — Не разбрах че… — Той замълча. — „Край тъмния чертог близнакът му седи… До извора на бързеите телесни… Ведно текат навън, текат навътре…“ Сърцето? Човешкото сърце, с неговите четири камери? То изтласква кръвта.
— Да, възможно е това да е част от отговора.
— „Светлия чертог“ — разсъждаваше Гео. — „Купола сияен“… Човешкият разум, според мен. „Разделна нишка, пътеките на паметта“… Не съм сигурен…
— Справяш се добре.
— Би могло да се отнася до израз като „двете страни на монетата“. Или нещо подобно.
— Да — каза Арго. — Макар че, да си призная, не бях се замисляла… Но най-много ме озадачават последните два стиха.
— „Но страх залива тъмния чертог. Любов нахлува в купола сияен“ — повтори Гео. — Мисля, че това отново са разумът и сърцето. Обикновено мислим за любовта със сърцето си, а се страхуваме чрез разума си. Може би е искала да каже, че и любовта, и страхът са подвластни както на сърцето, така и на разума.
— Може би — засмя се Арго. — Трябва да я попиташ… когато я отървеш от ръцете на Хама.
— Внучката ти поетеса ли иска да стане? — попита Гео.
— Не зная — отвърна Арго. — Това е много мъчително. А за теб е време да си лягаш. Утре трябва да приключите мисията си.
— Благодаря — каза Гео с облекчение. — Аз… много ми се спи…
Преди да се върне в стаята при приятелите си, той погледна още веднъж в кратера на вулкана. Езици светлина ближеха черната скала. Той се обърна и потъна в мрака.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Полегатите лъчи на зората осветиха ръба на кратера Арго посочи към отсрещния склон. В долния му край, сред дървета и поляни, се възправяше черен храм.
— Храмът на бог Хама — каза тя. — Задачата ви е ясна. Желая ви успех.
Те тръгнаха надолу по обгорената почва. За около трийсет минути стигнаха първите дървета, които обграждаха мрачни постройки и обширни градини. Щом нагазиха в тревата, от близкото дърво се изляха трелите на птича песен.
— Птица! — възкликна Ийми. — Не бях чувал птича песен, откакто съм напуснал Лептар.
До средата на ствола се спусна яркосиньо гущерче, колкото човешки пръст. Сапфиреното му коремче пулсираше в утринната светлина. То отвори червена уста, гърлото му затрептя и от него се изсипаха същите звуци.
— Май не познах — каза Ийми.
Продължиха нататък. Гео каза:
— Питам се защо винаги си мислиш, че нещата са точно такива, каквито очакваш.
— Защото ако някакво същество чурулика така, то предполага се, е птица — заяви Ийми и потръпна от погнуса. — Гущери!
— Беше красив — каза Гео.
— Пфу! — обади се Урс.
— Да се смята, че нещата са такива, каквито изглеждат, може да бъде опасно… на този остров.
Откъм горичката дочуха шум и впериха очи натам. Сред дърветата стоеше мъж, който вдигна ръка и извика рязко:
— Спрете!
Те се подчиниха.
Мъжът беше облечен в тъмни дрехи. Бялата му коса се спускаше като шлем около загорялото лице.
Урс стисна дръжката на меча си. Снейк разпери ръце.
— Кои сте вие? — попита мъжът.
— А ти кой си? — отклони отговора Урс.
— Аз съм Въплътеният Хама.
След кратко мълчание Гео рече:
— Ние сме пътници. Идваме с добро.
Мъжът пристъпи напред и шарени сенки от дърветата заиграха по дрехите му.
— Елате с мен — каза Хама.
Той се обърна и закрачи сред дърветата. Последваха го.
Влязоха в градината пред храма. Беше още рано и слънчевите лъчи рисуваха розови ивици по гигантските урни от двете страни на алеята. Стигнаха до Храма.
Огледалата по стените на преддверието заиграха с отраженията им, докато вървяха между тях, Зад редица колони от оникс се простираше блестящият под на храма. В обширния олтар се издигаше огромната статуя на мъж, седнал с кръстосани крака. В едната си чудовищна черна ръка той държеше коса. В другата — житни класове, които достигаха чак до губещия се в здрача таван. От трите очи на челото му само средното бе отворено.
Като минаваха покрай статуята, Хама стрелна поглед към скъпоценните камъни на вратовете на Ийми и Гео, после — нагоре към втренченото око.
— Утринната служба ще започне след половин час. Дотогава можете да ми разкриете целта на вашето посещение.
Отправиха се към стълбището в дъното на залата. Над вратата имаше черен диск с три очи. Преди да влязат, Гео се озърна, намръщи се и потърси погледа на Ийми.
— Снейк? — прошепна той.
Ийми също се огледа и сви рамене. Момчето го нямаше.
В помещението видяха същите екрани като в параклиса край вулкана и манастира на слепите жрици. Имаше и голяма работна маса, а на стената — прозорец към градината.
Хама се обърна с лице към тях, но очевидно не забеляза отсъствието на Снейк. Затвори вратата и каза:
— Дошли сте, за да се противопоставите на силите на Аптор, прав ли съм? Дошли сте, за да откраднете скъпоценния камък на Хама. Дошли сте, за да отвлечете Въплътената Арго. Ще отречете ли? Свали ръката си от меча, Урс!… Мога да ви погубя за един миг!
Тя измъкна юмручето си изпод завивката, замижа и измърка сънливо:
— Ммммммм… О, как ми се спи!
Претърколи се и прегърна възглавницата. После, едно по едно, отвори очи и заразглежда почти завършения механизъм на масичката до леглото. Примижа. Пак отвори очи.
— Не мога да си позволя да заспивам пак — каза си тихичко тя, — Раз, два, три!
Отметна завивките, седна, спусна ходила върху студения каменен под и скочи, примигвайки. Стисна зъби, измърмори едно „мммммм!“ и застана на пръсти.
После отново се хвърли на леглото и мушна крака под завивката. Бих могла, мислеше си сънливо тя, да прокарам месингова тръба с диаметър цол и половина и дължина трийсет фута от главния водопровод за топла вода под пода, за да сгрея тия плочи. Да видим: трийсет фута тръба цол и половина има повърхност равна на 22/7 х 3/2 х 30, което прави 990, делено на седем, равно на… После се хвана, че се залисва с тези
