Не забелязвайки присъствието на по-възрастните богове, които им се усмихваха, застанали до една каменна урна, малките крадци не откъсваха очи от бръмчащия мотор.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Тя се изправи на пръсти под дърветата и целуна Жреца по оплешивялото чело.
— Дъндърхед — каза тя, — знаеш ли колко си миличък, — После запримига и потърка с юмруче очите си. — О, чакай — сети се тя, — вчера в лабораторията направих кисело мляко. Оставих два галона от него да ферментират под клетката на тарантулата. Да не го забравиш там! И се грижи за хамстерите. Моля те, не ги изоставяй!
Това бе последното от двайсет или двайсет и петте сбогувания, последвали поверяването на колекцията от миди, размяната на стихотворения, признаването на авторството на дузина солени шеги и отново и отново поднасяне на почитания към старата Арго и Хама.
Тръгнаха нагоре по конуса на вулкана. Храмът изчезна сред дърветата.
— Имаме два дни на разположение, за да стигнем до кораба — напомни Гео и погледна белезникавото небе.
— Май ще е по-добре да съберем камъните на едно място — каза Урс. — Да не стане някоя беля, че вече знаем на какво са способни.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ийми. Урс извади кожената кесия от колана на Гео.
— Дай ми камъка.
Гео се поколеба, после свали кожената връв от врата си. Урс я пъхна в кесията.
— Дано да е на сигурно място там — позасмя се Ийми и пусна вътре и своята верижка.
— Ето и моя — добави Арго, която носеше третия камък, От кордата, с помощта на която се бяха катерили по статуята, тя бе изплела малка торбичка за камъка и я бе окачила на шията си. Подаде го на Урс.
Урс стегна вървите на кесията и я мушна в колана си.
— Е — каза Гео, — да тръгваме към реката и да се връщаме при майка ти и Джорд.
— Джорд? Кой е той? — попита Арго.
— Шпионин на слепите жрици. Човекът, който е отрязал езика на Снейк.
— Отрязал какво…? — Тя спря. — Точно така: четири ръце, я езикът му… Спомням си, във филма!
— В какво? — попита Ийми. — Какво си спомняш?
Арго се обърна към Снейк:
— Спомням си къде съм те виждала!
— Познаваш Снейк?! — учуди се Урс.
— Не. Никога не съм го срещала. Но преди около месец гледах филм за случилото се. Това, което направиха с него, беше ужасно!
— Какво е това филм? — попита Ийми.
— А? О, нещо като видеоекраните, само че виждаш неща, които са станали в миналото. Както и да е, Дъндърхед ми показа този филм преди около месец. После ме заведе на брега и каза, че наученото ще ми помогне да видя нещо там.
— Да видиш нещо? И какво? — Той я хвана за рамото и го разтърси. — Какво трябваше да видиш?
— Но… защо… — уплаши се момичето.
— Защото убиха един мой приятел, а на мен ми се размина на косъм заради нещо, което сме били видели на брега! Само че не знам какво!
— Но… — каза Арго, — И аз не знам. Не успях да го видя и Дъндърхед ме отведе обратно в храма.
— Снейк! — обади се Гео. — Знаеш ли какво е трябвало да видят? И защо са завели Арго там, след като са й показали филма?
Момчето сви рамене. Ийми се обърна към Снейк:
— Знаеш ли или просто не искаш да ни кажеш? Хайде, изплюй камъчето! Искам да разбера какво става и само заради това дойдох чак дотук!
Снейк поклати глава.
— Искам да разбера защо едва не ме убиха — упорствуваше чернокожият моряк. — Ти знаеш и трябва да ми кажеш! — Ийми вдигна заканително ръка.
Снейк изкрещя. Викът се изтръгна от разтеглените гласни струни. Момчето се обърна и побягна.
Урс го настигна и двамата паднаха заедно в тревата.
— Този път няма да ми се измъкнеш! — изръмжа великанът.
— Внимавай! — извика Арго. — Причиняваш му болка. Урс, пусни го.
— Спокойно — каза Гео. — Снейк, дължиш ни обяснение. Пусни го, Урс.
Урс се подчини, продължавайки да мърмори:
— Този път няма да ми се измъкне!
Гео се приближи към момчето.
— Слушай, Снейк, знаеш ли какво е онова тъй важно нещо на брега?
Снейк кимна.
— Ще ни кажеш ли?
Момчето поклати глава и погледна към Урс.
— Няма защо да се страхуваш от него — каза Гео озадачен. — Той няма да ти стори нищо лошо.
Но Снейк отново поклати глава.
— Е — додаде Гео, — не можем да те накараме насила. Да тръгваме.
— Аз мога да го накарам — закани се Урс.
— Не — каза Арго. — Едва ли. Видях какво стана, когато се опитаха последния път, и мисля, че и ти няма да успееш.
Денят напредваше и от небето започна да се сипе жар. Джунглата се изпълни с влажни изпарения. Пъстри насекоми прелитаха из листака като сини и алени стрели. Мокри листа докосваха гърдите, лицата и раменете им.
Излязоха на камениста поляна. Урс изведнъж изтегли меча си и съсече някаква сянка, която се превърна в подобно на котка животно. Кръвта потече по камъните и попи в изсъхналата шума.
Никой не предложи да накладат огън с помощта на скъпоценните камъни. Докато се мъчеше да разпали шепа прахан, Ийми попита:
— За какъв дявол са ти показали онзи ужасен филм, преди да те заведат на брега?
— Може би за да стана по-възприемчива — отвърна Арго.
— Ако ужасът ни нрави по-възприемчиви — каза Ийми, — то тогава аз съм невероятно възприемчив.
— Какво искаш да кажеш? — попита Гео.
— Видях как насякоха десет души на парчета там, на брега.
Припламнаха искри, праханта се запали. Докато се хранеха, Арго извади пакет сол от гънките на туниката си и двамата със Снейк изчезнаха в гората. Върнаха се след две минути с някакво виолетово пълзящо растение, което придавало приятен вкус, след като му се обели кората и месото се натърка с него.
— В храма — каза им тя, седнала край огъня, — имах голяма градина с различни билки. Имаше цяла леха с отровни растения: ангел на смъртта, старо биле, вълчо биле — и все такива. — Тя се разсмя, а после продължи сериозно: — Надявам се, че никога вече няма да се върна там. Дори и за малко — тя преви пръчката. — И все пак градината си беше хубава. — Пусна пръчката да се изправи.
Те напуснаха каменистото плато и навлязоха в гората, където царяха влага и полумрак.
— Сигурен ли си, че вървим във вярната посока? — попита Урс.
— Би трябвало — отвърна Ийми.
— Така е — потвърди Арго. — Ще излезем при устието на реката. То представлява огромно блато, което се оттича в главното корито.
Вечерта настъпи бързо.
— Мислех си за нещо — обади се Гео по едно време.
