за тях. Веднъж някой каза за своята приятелка — тя е толкова хубава и добра, че не ми трябва нищо повече, обещанието й ми е достатъчно. — Той си позволи да се разхлаби. Раменете му се отпуснаха само с един сантиметър, но изглеждаха по-широки с пет. — Ето какво чувствам в момента.
— Благодаря, че сте толкова откровен — каза Ридра. — Харесвате ми, генерале. Обещавам ви, че чувствата ми няма да се променят до следващата ни среща.
— Аз… Благодаря ви. Мисля, че това е всичко. Просто съм ви благодарен… за разбирането, за обещанието. Трябва ли вече да тръгвам?
— Ще стартираме след десет минути.
— Писмото ви — предложи той. — Аз ще го изпратя.
— Благодаря.
Тя му подаде листа, генералът го взе и леко задържа ръката й. След това се обърна и излезе. Две минути по-късно Ридра видя платформата да се движи към бетонното здание на стартовия комплекс, осветена от лъчите на изгряващото слънце.
ЧАСТ ВТОРА
ВЕР ДОРКО
I
Обработеният текст се показа на екрана. До компютъра вече имаше натрупани няколко страници с определения, които бе получила по пътя на граматични изводи. Захапала долната си устна, Ридра гледаше таблицата с честотите на дифтонгите11. Окачи на стената три листа, които беше озаглавила:
„Възможна фонематична структура.“
„Възможна фонетична структура.“
„Семантични и синтактични неясноти.“
Последният лист съдържаше проблема, който на всяка цена трябва да бъде разрешен. Въпросите можеха да бъдат формулирани по данните от първите два листа.
— Капитане?
Тя се обърна. От входната врата се подаваше Дяволчето.
— Да?
— Какво ще си поръчате за обяд? — дребният готвач беше юноша на седемнадесет години. От къдравата му коса стърчаха чифт присадени рога, с върха на опашката се почесваше зад ухото.
Ридра вдигна рамене.
— Нищо специално. Ще обядвам заедно с взвода.
— Тия момчета ще ядат и помия, ако им сервирам. Никакво въображение! Какво ще кажете за задушен фазан или печен дивеч с яйца?
— Настроен си да готвиш домашна птица, а?
— Ами… — той пусна дръжката на вратата, хвана се за горния й край и се залюля. — Бих искал да приготвя нещо от дивеч.
— Ако никой не възразява, сервирай фазан, печени яйца и бифтек с домати.
— Ей сега е готово!
— И за десерт — торта с ягоди!
Дяволчето щракна с пръсти и изчезна. Ридра се засмя и се обърна към компютъра.
Изучаваше третият пример за това, което може да се окаже синкопа12, когато креслото й внезапно се катурна. Записките се разпиляха. Тя също щеше да падне, ако не бе успяла да се хване за пулта. Обшивката на креслото се скъса, видя натегнатия силикон.
Ридра се обърна по посока на болезнения вик и видя Дяволчето, чието коляно кървеше от удара в стената.
Тласък.
Тя се облегна на мократа облегалка на креслото. На екрана за вътрешна връзка се появи лицето на Помощника.
— Капитане!
— Какво, по дяволите, беше това? — възкликна Ридра.
Контролните светлини на пулта се запалиха. Корабът отново се разтресе.
— Още ли дишаме?
— Да, само че… — лицето на Помощника се наля с кръв. Появиха се черни петна, предизвикващи неприятни усещания. — Да. С въздуха всичко е наред. Неприятности в захранващата система.
— Ако проклетите помпи… — тя изключи екрана.
Раздаде се гласът на Флоп, началникът на машинното отделение.
— Господи, Капитане, нещо ни удари!
— Какво?
— Не знам — Флоп погледна някъде извън обхвата на камерата. — Двигатели „А“ и „В“ са наред. Но „С“ искри като фойерверк на Четвърти юли13. Къде, по дяволите, се намираме сега?
— На един час път до Луната. Дори не сме напуснали обсега на Звезден Център — 9. Навигация?
Ново превключване на екрана.
Появи се тъмното лице на Моли.
— Къде сме? — попита Ридра на немски.
Първият Навигатор бързо изчисли възможната орбита и я определи по две вероятностни логаритмични криви.
— Кръжим около Земята — обади се Рон.
— Нещо ни отклони от курса. Не можем да пуснем двигателите и сега се носим по инерция.
— С каква скорост и в какво направление?
— Кали се опитва да разбере.
— Ще се опитам да погледна навън — Ридра извика Групата на Разединените. — нос, как мирише това?
— Вони. Непознат мирис. В затруднение сме.
— Чуваш ли нещо, Ухо?
— Нищо, Капитане. Всички течения на хиперстатиса в този район са спокойни. Ние сме твърде близко до гравитационен център. Има слабо течение — около петдесет спектъра — в направление К. Но не мисля, че ни е отнесло далеч. В момента се движим в магнитосферата на Земята по инерция от последния тласък.
— Око, как изглежда?
— Като вътрешността на кофа за въглища. Каквото и да се е случило с нас, избрали сме най-тъмното място. Според мен течението е достатъчно силно и може да ни завлече в благоприятен поток.
Намеси се гласът на Брас:
— ’их искал да зная какво става, ’реди да влезем та’. И на ’ърво ’ясто — къде с’е, ’ърви?
— Навигация?
Изкуствената гравитация на кораба се стабилизира, креслото застана на мястото си. Малкото Дяволче клатеше глава и мигаше. Лицето му бе изкривено от болка.
— Какво стана, капитане? — прошепна юношата.
— Проклета да съм, ако знам! — отвърна Ридра. — Но ще разбера!
Обедът премина в мълчание. Момчетата от взвода — на възраст около двадесет години — се хранеха, по-тихи от трева. На офицерската маса Навигаторите седяха срещу Разединените. Тлъстият помощник наливаше вино на екипажа. Ридра обядваше с Брас.
— Не зная — той тръсна гривестата си глава, въртейки чашата в лапите си. — Всичко ’еше толкова тихо,
