Отвлечени мисли в синкава мъгла: наминатив, генетив, елятив, акусатив едно, акусатив две, облятив, партитив, платив, инструктив, абесив, адесив, инесив, есив, алатив, трансклатив, сомитатив. Шестнадесет падежа на съществителното във финландския език. Странно, някои езици имат само единствено и множествено число. В езиците на американските индианци дори няма число. Изключение прави само наречието на сиуксите, които имат множествено число за одушевени предмети. Синята стая е кръгла, топла и спокойна. На френски не можеш да кажеш „топъл“. Има само „горещ“ и „топличък“. Щом нямат думата, как могат да мислят за нещо подобно. А ако нямаш съответната форма, пак не можеш да кажеш нищо, дори да разполагаш с думата. Само като си помислиш, че испанците посочват рода на всеки предмет — куче, маса дърво. Унгарският изобщо няма родове — той, тя и то се обозначават с една и съща дума. Ти си мой приятел, но вие сте моят крал — такива различия е имало в английския от времето на Елизабет. В някои източни езици има множество оттенъци на местоименията: ти си мой приятел, ти си моят баща, ти си моят жрец, ти си моят повелител, ти си моят роб, когото мога да убия всеки момент, ако не се подчиняваш, а ти си моят император, с чиято политика изобщо не съм съгласен, ти пък си мой приятел, но ще ти разбия главата, ако повториш това още веднъж… И всичко това — различни нюанси на „ти“.
Как се казваш? — мислеше тя в кръглата топла синя стая.
Мисли без названия в синкавия полумрак: Урсула, Присцила, Барбара, Мери, Мона и Батика — Мечка, Старица, Мърморана, Горянка, Маймуна и Ягода. Име. Имена? Какво име има в мен? В кое име съм аз? В земята на дедите ми по бащина линия най-напред се е изговаряла фамилията: Вонг Ридра. А там, където е родена Моли, се носи името на майката. Думите — това са названия на вещите. По времето на Платон нещата са носили имена на идеи. Но как най-удачно да се изразят платоновските идеи? Думата е символ на цяла категория предмети, а името е символ на един единствен обект. Името е един сладък дъх, външност и връхна дреха, захвърлена на груб дървен стол. „Ей, жено, ела тук!“ А тя шепнеше, стиснала до болка медната дръжка: „Казвам се Ридра!“ Индивидуалното име — то те отличава от всичко заобикалящо. Необходимостта да се разграничат вещите от подобните им е предизвикала появата на имената. Аз съм се появила… не съм кръгла, топла стая. Аз съм нещо в тази стая, аз…
Миглите й бяха леко отпуснати. Отвори очи и видя оплелата я мрежа-паяжина. Опита се да завърти глава и да огледа стаята.
Не.
Тя не „оглежда стаята“.
Тя е нещо в друго нещо. Първото „нещо“ беше крехък звук, който се възприемаше от слуха и обонянието толкова добре, колкото и от зрението. Второто „нещо“ бяха три едва различни фонеми, които се сливаха в тризвучие. Първата фонема беше показател за размера на стаята — около шест метра в диаметър. Втората обозначаваше цвета и вероятния материал на стените — някакъв син метал. Третата беше склад на афикси36, разясняващи предназначението на стаята — едно граматическо сандъче, благодарение на което тя вместваше целият си жизнен опит в една единствена дума. Всички тези понятия се мярнаха на езика й и в мозъка й по-бързо, отколкото можеше да произнесе думата „маса“. Вавилон-17… И преди чувстваше нещо подобно в другите езици — разкритие, разширение, усилване и внезапен растеж. Но това… Сякаш леща бе фокусирала всичко, събирано за дълги години.
Тя седна отново. Функция?
За какво бе предназначена тази стая? Ридра бавно се надигна, нишките на мрежата се впиха в гърдите й. Приличаше на болница. Погледна към… не, не „паяжина“, а по-скоро троен гласен звук, всяка съставна част на който има свое особено значение и свои връзки. Истинското звучене се постига, когато и трите части достигнат най-ниския тон. Като приведе триадата в тази точка, тя разбра как да разплете паяжината. Ако не я беше нарекла с името от новия език, никога не би успяла. Преходът от догадки към знание беше станал, докато…
Къде е? Отвращение, възбуда, страх! Мислено се върна към английския. Да мислиш на Вавилон-17 е все едно да видиш вода на дъното на кладенец, като допреди малко си мислел, че пред теб местността е равна. Главата й се замая, прилоша й.
Въпреки това забеляза, че в стаята има още някой. До отсрещната стена в голям хамак висеше Брас — видя ноктите му през гъстата мрежа, в която бе оплетен. В два по-малки хамака сигурно се намираха момчета от взвода. Видя блестяща черна коса, главата се завъртя от неспокойния сън — Карлос. Не успя да разпознае третият. Любопитството я напусна, когато почувства нечия ръка да я докосва в областта на стомаха.
След което стената се стопи.
Ридра се стараеше да се ориентира — ако не в пространството и времето, то поне в своите възможности. Прекрати опитите си заедно с изчезването на стената. Чакаше.
Събитието стана в горната част на стената, вляво от Ридра. Стената заблестя, стана прозрачна, във въздуха се формира метална пътечка и се протегна към Ридра.
Трима.
Лицето на най-близкия сякаш беше изсечено от тъмен камък. Беше надянал скафандър с остаряла конструкция, който автоматично приема формата на тялото, но е направен от пореста пластмаса и прилича на тромави доспехи. Плащ от черен мъхест материал покриваше едното му рамо и ръката. Единствената намеса на козметохирургията беше бялата му коса и широките метални вежди. От мидата на дясното ухо висеше тлъста сребърна обичка с формата на пръстен. Държеше дясната си ръка върху кобура на вибропистолета и оглеждаше хамаците един по един.
Вторият излезе напред — фантастична плетеница на козметохирургията — малко от грифон, малко от маймуна, нещо от морско конче. Козина, пера и шипове покриваха тялото, взето сякаш от котка. Сви се до човека със сребристата коса, подпрян на пода с юмруци. Когато онзи вдигна ръка, за да приглади прическата си, чудовището погледна нагоре.
Ридра чакаше да заговорят. Една дума би унищожила неопределеността — Съюзът или Завоевателите. Мозъкът й беше готов да улови всякакъв език, на който биха проговорили, да определи мисловните им способности, логиката им, да оцени преимуществата си, ако има такива…
Вторият леко се отмести и тя успя да разгледа третият, застанал отзад. По-висок и още по-як от другите двама, той носеше само панталон. Плещите му бяха доста широки. В неговите юмруци и пети бяха втъкани шпори като на петел — обичай у представителите на транспортното „дъно“. Имаха същото значение като металния кастет37 и пиратския флаг преди векове. Главата беше гладко избръсната, на черната коса личеше на местата, където е била по-гъста. Около възлестия бицепс се виждаше лента розово месо, приличаща на кърваво натъртване или зараснал разрез. Тази лента вече се възприемаше като банална щампа, защото бе омръзнала на хората от подробните описания в някои романи отпреди пет-шест години. Тя представляваше клеймо на каторжник от пещерите на Титан38. Нещо в този човек навеждаше на мисълта за неимоверна свирепост и Ридра отмести погледа си. Но очите й отново се обърнаха към него против волята й.
Първите двама се обърнаха към третия. Ридра очакваше думите, готова да ги улови, запомни и систематизира. Те отново я погледнаха, след което тръгнаха към отвора в стената, наклонената пътека започна да се прибира.
Ридра се надигна.
— Ей, чакайте! — извика тя след непознатите. — Къде сме?
Среброкосият подхвърли, без да се обръща:
— Джебъл Тейрик.
Стената угасна.
Ридра огледа мрежата-паяжина (която беше нещо съвсем друго на оня език). Дръпна една нишка, докосна друга. Напрежението отслабна, възлите се развързаха и тя скочи на пода. Вече изправена, успя да познае второто момче от взвода — Кайл, който работеше заедно с Лизи в секцията по ремонтите. Брас се размърда.
— Полежи спокойно още малко — тя започна да разплита мрежата.
— Какво каза онзи? — поинтересува се Брас. — Назова и’ето си или ’росто за’овяда да си лежи’?
Ридра вдигна рамене, продължавайки да се бори с плетеницата от нишки:
— „Тейрик“ на староирландски означава „планина“. Може би сме в планината на Джебъл?
