Нещо изсвистя над главите им. Ридра и Бътчър едновременно се присвиха. Взриви се граната и освети напрегнатото му лице. Той се оттласна и скочи в тъмнината.
Ридра го последва. Някаква сянка претича по корпуса и тя стреля. Забавените движения на противника, дължащи се на ефекта от Вавилон-17, й позволиха внимателно да се прицели. Не изчака да види резултата, а побърза на помощ на Бътчър.
Вражеският кораб закриваше звездите. Ярката спирала на Млечния път светеше зад него, очертавайки върху корпуса черни, ъгловати сенки. Ридра скочи на обшивката на завоевателския паяк. За миг стана по- студено. Застана на колене зад конзолата за кацане, за да избегне втората граната. Противникът все още не знаеше, че двамата с Бътчър се намират върху техния кораб. Това е добре. Тя стреля. Откъм Бътчър също припламна изстрел.
Долу в тъмното се движеха някакви фигури. В този момент на един метър от главата й удари виброзалп. Стреляха от техния паяк. Тя загуби четвърт секунда, докато мислеше, че предателят, от който се страхува, е преминал на страната на Завоевателите… Но не, просто тактиката им беше такава — да ги убиват на изхода, без да напускат кораба си. След като не успяха, предприеха атака. Като че ли се крият около люка… Ридра стреля. Целеше се малко над долния край на люка. Бътчър също откри огън от своето скривалище.
Шината на люка се разтопи от непрестанните изстрели и започна да свети. Някъде отдолу се чу познат глас:
— Всичко е наред, ’ътчър! Ка’итане, ’лених’е ги!
Ридра видя Брас, застанал в рамката на люка. Бътчър излезе от убежището си с отпуснат пистолет.
Светлината още повече изкривяваше дяволската външност на пилота, правеше го да изглежда кръвожаден. Освен това под всяка лапа лежеше по една фигура.
— Ей тоя наистина е ’ой — той разтресе дясната си лапа. — О’итваше се да се върне на кора’а си и се наложи да го настъ’я ’о главата — той хвърли безжизненото тяло върху плочите на обшивката. — Не зная как се чувствате вие, ’о’чета, но аз за’ръзнах! Излязох са’о заради Дяволчето. Из’рати ’е да ви ’реда’, че след като свършите, ще ви ’однесе горещо кафе и ще ’ри’ави къ’ него солидна ’орция ирландско уиски. Или ’ък, ако ’ред’очитате, горещ ро’ с ’асло? Хайде да се ’ри’ира’е! ’о’едих’е!
В асансьорът мозъкът на Ридра започна да се връща към английския и започна да я тресе. Скрежът по Бътчър започна да се топи и да се превръща в едри капки.
— Брас, щом вие сте тук, кой е при приборите? — внимателно попита Ридра.
— Ки’и. Отново с’е в лъча на „Тейрик“.
— Ром — каза Бътчър. — Не горещ. И без масло. Просто ром.
— Човек, който о’ределено ’и до’ада! — заяви Брас. С едната ръка прегърна Ридра, с другата — Бътчър. Нещо като приятелски жест, но тя разбра, че всъщност ги крепи — само дето не ги носи.
Корабът се разтресе и зазвъня. Брас погледна към тавана.
— Разкачих’е се — той ги заведе в капитанската каюта и ги намести в креслата. Докато те падаха върху тях, той се обади по вътрешната връзка: — Ей, Дяволче, идвай бързо и носи поркането! Заслужиха си го!
— Брас! — Ридра го хвана за лапата, когато той се запъти към вратата. — Можете ли да ни закарате оттук до щаб-квартирата на Администрацията?
Той се почеса зад ухото.
— На’ира’е се в са’ия край на Езика. ’ознава’ тази част на Заслона са’о ’о картите. Разединените ’и казаха, че с’е в началото на течението на Натал-’ета, което ’инава ’рез Заслона. ’о него ’оже’ да се до’ере’ до Атлас-ран, а отта’ — до Ад’инистрацията. Осе’надесет — двадесет часа ’олет.
— Тогава потегляме! — тя погледна Бътчър. Той не възрази.
— ’оловината от еки’ажа на „Тейрик“ се лиши от телата си.
— Завоевателите ли победиха?
— Не. Кай’ирийците накрая раз’раха какво става и унищожиха голе’ия кора’. ’итката свърши. Но ’реди това „Тейрик“ ’олучи ду’ка на кор’уса, достатъчна да влязат три ’аяка. Ки’и ’и каза, че живите са затворени в оцелялата част на кора’а, но ня’ат гориво.
— А Джебъл? — обади се Бътчър.
— У’ит е.
Дяволчето промуши рогатата си глава през вратата.
— Ето ме и мен.
Брас пое бутилката и чашите. Вграденият високоговорител се обади.
— Бътчър, видяхме как се скачихте с паяк на Завоевателите — прозвуча гласът на Джебъл. — Какво стана?
Екскаторжникът се наведе и взе микрофона.
— Бътчър е жив, шефе!
— Малко хора могат да се похвалят със същото. Капитан Вонг, надявам се да ми посветите елегия.
— Джебъл! — тя седна пред микрофона. — Веднага тръгваме към щаб-квартирата на Администрацията за помощ.
— Ваша воля, Капитане. Тук ни е малко тесничко…
— Тръгваме.
Брас вече излизаше.
— Помощник, момчетата как са?
— Бодри и здрави. Капитане, разрешавали ли сте на някой да качи на борда ракети за фойерверк?
— Не се сещам…
— Това е всичко, което исках да знам. Рат, ела тук!
Ридра се засмя.
— Навигатори?
— Готови сме — отвърна Рон.
Чу се и гласът на Моли:
— Вилитака, кулала, милале миле…
— Престанете — каза Ридра. — Стартираме!
— Моли ни учи на едно стихотворение на кисуахили — обясни Рон.
— Виж ти! Разединените?
— Апчих! Капитане, винаги съм казвал, че трябва гробището да се поддържа чисто. Може и на вас да ви потрябва. А Джебъл не се сеща за този факт… Но сме готови.
— Брас, нека Помощникът да прати долу някой с парцал.
— Вече е ’очистено, Ка’итане.
Статис-генераторите заработиха с леко жужене. Ридра се облегна на креслото и за първи път от дълго време се отпусна.
— Не вярвах, че ще се измъкнем! — тя се обърна към Бътчър, който жадно я гледаше. — Нервна съм като котка и не се чувствам много добре… Ох, и този старт! — болката, която се опитваше да подтисне, започна да овладява тялото й. — Чувствам се така, сякаш ме късат на парчета! Знаете ли, когато във всичко се съмняваш, тогава ти се струва, че чувствата те лъжат… — дори дишането й причиняваше болка.
— Аз съм формата — нежно проговори Бътчър, — а вие сте същността.
— Не ми позволявайте да се съмнявам в това, Бътчър! Защото и върху него започнах да се замислям… Сред екипажа ми има шпионин. Нали ви споменах? Може това да е Брас, който е решил да ни прати в някоя Нова. — Болката започна да преминава в истерия. Измъкна бутилката от ръката му. — Не пийте! П-по д- дяволите… той може да ни отрови! — Тя бавно се изправи. Всичко наоколо плуваше в червеникава мъгла. — Или някой от Разединените? Как… как мо… мога… да се… боря… с призраци? — опита се да превъзмогне световъртежа. С болката дойде и страхът. Вече не виждаше ясно лицето на Бътчър. — Да ни… у… убие… нас! — прошепна тя. — Нито вие… нито аз…
Бътчър бавно проговори:
— Ако сте в опасност, погледнете в мозъка ми и използвайте всичко, което ви трябва.
Но в нейния мозък се бе зациклила само една сцена: веднъж тя, Мюълз и Фобо се намесиха в бой на Тантор. Удариха я в челюстта и отлетя назад. Някой хвана огледалото от тезгяха и го запрати към нея.
