Собственото й изкривено от страх лице с вик се носеше към главата й и се разби, срещайки протегнатите ръце… И когато погледна лицето на Бътчър, превъзмогвайки болката и мислейки на Вавилон-17, това отново се случи…
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
БЪТЧЪР
I
— Току-що излязох’е от Заслона, Ка’итане. ’оже ли да ’ийне’ ’о този ’овод?
Гласът на Ридра:
— Не.
— Как се чувствате? Струва ’и се, че вече всичко е наред.
Гласът на Ридра:
— Главата е здрава. Ръцете и краката са си на мястото.
— А? Ей, ’ътчър, тя като че ли се е отучила да говори?
Гласът на Бътчър:
— Не.
— И два’ата сте дяволски весели! Да из’ратя ли ’о’ощника да види как сте?
Гласът на Бътчър:
— Не.
— До’ре, до’ре. Влязох’е в с’окойна о’ласт и ’ога да се изключа за няколко часа. Какво ще кажете?
Гласът на Бътчър:
— Какво да кажем?
— ’оне едно „’лагодаря“!
Гласът на Ридра:
— Благодаря.
— Хайде, съвзе’ете се! Оставя’ ви са’и. О, да, извинете, ако съ’ ’рекъснал нещо.
II
Бътчър, аз не знаех! Не бих могла да знам!
В мозъците им се понесе ехото на вика й: Не бих могла… Не бих могла…
Казах на Брас, че говорите език, в който липсва думата „аз“ и че не се сещам за такъв език: Но има един, и той е Вавилон-17!…
Конгруентните синапси54 се движеха хармонично, докато не възникна определен образ. Тя го пое и видя…
… В самостоятелната си килия на Титан той рисува карта над неприличните надписи, драскани от затворниците в продължение на две столетия, която след бягството му ще изпрати преследвачите в противоположна посока. Килията, в която прекара последните три месеца, имаше площ само четири квадратни метра. Собствените му метър и деветдесет и пет бяха изтощени от глад. Тежеше само шестдесет и пет килограма и бавно, но сигурно умираше.
Чрез тройно въже от думи успя да се измъкне от затвора: глад-стълба-дирек, да умре-да различи-да вземе, мрежа-промяна-шанс…
Той си взе печалбата от касиера и се канеше да напусне „Казино Космик“, когато тъмнокосото крупие му прегради пътя, гледайки със странна усмивка торбата му, пълна догоре с кулюри.
— Не искате ли да опитате още веднъж, сър? Мога да ви предложа нещо, което сигурно ще заинтересува играч от вашата класа.
Заведоха го при тримерна магнитна шахматна дъска с полирани керамични фигури.
— Ще играете срещу нашия компютър. При всяка загубена фигура ви се отнемат хиляда кредита. Ако спечелите фигурата, получавате също толкова. Шахът ви дава или ви взема пет хиляди. При мат печелите или губите хиляда ставки…
Искаха да му вземат прекалено голямата печалба.
— Ще отида до хотела да взема пари — каза той на крупието.
Онзи се усмихна и твърдо заяви:
— Казиното настоява да играете!
Тя очаровано проследи как Бътчър вдигна рамене, обърна се към дъската и… за седем хода даде на компютъра „детски мат“. Мълчаливо му наброиха един милион кредита, но на три пъти се опитаха да го убият, докато се добере до изхода. Не успяха, обаче този спорт беше по-добър и от игрите.
Наблюдавайки неговите действия и реакции в тази ситуация, мозъкът й се блъскаше вътре в неговия, извивайки се от болката или удоволствието, които изпитваше той, от чуждите емоции, сякаш бяха лишени от собственото си „аз“ — неизразителни, механични, съблазнителни, митични… Бътчър…
Тя се опита да прекъсне неконтролируемото въртене…
… ако през цялото време сте разбирали Вавилон-17 — бушуваше в мозъка й, — защо сте го използвали за игри, за ограбване на банка, а само след един ден сте изгубили всичко и дори не сте направили опит да си възвърнете част от него?
— На мен? Тогава нямаше „аз“.
Тя отново се вмъкна в мислите му и го поведе след себе си по извивките на паметта.
— Светлина… вие правите! Вие правите светлина! — крещеше той ужасен.
Тя беше свикнала с емоционалния водопад на думите и затова попита:
— Бътчър, на какво прилича моят мозък вътре във вашия?
— На много, много ярко движение! — стенеше той чрез аналитичната точност на Вавилон-17, който беше груб като неодялан камък, за да изрази многочислените образи и картини, тяхното съчетание и разграничени.
— Това означава да си поет — обясни тя, веднага привеждайки в ред мисловните течения. — Но на гръцки поет означава СЪЗДАТЕЛ или СТРОИТЕЛ.
— Ето я! Тази картина! А-ах! ТОЛКОВА Е ЯРКА!
— Една толкова проста семантична55 връзка? — тя беше поразена.
— Но гърците са били поети преди пет хиляди години, а вие сте съвременен поет. Вие съединявате думите на големи разстояния, а техния празник ме заслепява! Вашите мисли са еднороден огън, дори и сенките не мога да схвана. Те звучат като нежна мелодия, която ме разтърсва!
— Това е така, защото никога по-рано не сте срещали подобно нещо. Но все пак аз съм поласкана.
— Толкова сте велика вътре в мен! Виждам картина: съзнанията на престъпник и поет се сливат в един мозък, споени с езика като със смола, между тях…
— Да, започнах да мисля за…
— Мислите летят, имената на Бодлер… а-ах!… и Вийон!
— Това са древни френски по…
— Прекалено ярко! Прекалено ярко! Моето „аз“ не е достатъчно укрепнало, за да издържи! Ридра, когато се взирам в нощта и звездите, това е един пасивен акт, но вие на всичко придавате характерна окраска — при вас дори звездите имат още по-ярък, много цветен ореол…
— Това, което възприемате, ви променя, Бътчър! Но вие имате нужда.
— Аз… трябва… тази светлина! Във вас виждам огледало, а в него картините и образите се смесват, въртят и променят!
— Моите стихове! — това бе объркване поради внезапната голота. Определенията за „аз“ са по-точни и по-величествени.
Тя продължи:
— Вие придавате на моите думи значения, които едва забелязвам. Какво ме заобикаля? Какво представлявам аз, обкръжена от вас?
