интегрира в тялото. Ако не правите резки движения, всичко ще мине нормално… Така-а… Сега трябва да съединя зверчето с нервите ви. Ще ви заболи…
— Мммм! — Епълби се надигна.
— Седнете, седнете! Всичко е наред. С това ключе се отваря клетката. Ще го научите да излиза и да прави разни фокуси, но имайте търпение — нужно е малко време… Сега ще върна чувствителността на ръката ви — хирургът съедини електродите и Епълби скръцна със зъби.
— Да, да, малко пари. Ще трае около един час. Ако се зачерви и се възпали, веднага елате. Всичко, което минава през тази врата щателно се стерилизира, но се случва веднъж на пет години някой да ни вкара бацили… Вече можете да се облечете.
Когато излязоха на улицата, митничарят внимателно придържаше рамото си.
— Знаете ли, според тях няма никаква разлика — лицето му се изкриви от болка. — А аз не си чувствам пръстите. Мислите ли, че може да ми е повредил някой нерв?
— Съмнявам се — отвърна Т’мварба. — Не се въртете толкова, че ще ви падне превръзката. Да вървим, вечерята ни чака.
Епълби опипваше рамото си.
— Доста странно е да ти направят петсантиметрова дупка в делтоидеуса58 и да действаш с ръката, както преди.
— Значи така — доктор Т’мварба се облегна на масата. — Ридра за първи път ви доведе в Транспортния град?
— Да. Набираше екипаж за някаква правителствена експедиция. Трябваше само да одобря психоиндексите. Но в онази нощ нещо се случи.
— Какво по-точно?
— Видях най-дивите, най-странните хора, които бях срещал. Те мислят по друг начин, действат по друг начин и дори обичат по друг начин. Принудиха ме да се смея, да се сърдя и да се почувствам щастлив, тъжен и дори влюбен! — Той погледна към сферата, увиснала под тавана. — И вече не ми се струваха диви и странни.
— Установихте ли някаква връзка през онази нощ?
— Вероятно би било твърде… самонадеяно да я назова по име… Но чувствам, че тя… тя е мой приятел. Аз съм самотен човек… в град със самотни хора. И ако намериш място, където те разбират, се връщаш отново и отново, за да се повтори всичко.
— Е? Повтаряше ли се?
Даниел Д. Епълби сведе поглед и започна да си сваля сакото.
— Хайде да хапнем — той хвърли сакото на облегалката на стола и погледна клетката в рамото си. — И двете отново и отново… — неуверено хвана сакото, подържа го за малко и решително го остави. — Доктор Т’мварба, имате ли някаква представа защо искат да отидете в щаб-квартирата на Администрацията?
— Не. Знам само, че се отнася за Ридра и тази лента със записа.
— Казахте, че сте нейният лекар. Надявам се, че отиването ви няма нищо общо с вашата професия. Ще бъде ужасно, ако й се е случило нещо. Няма да го преживея. За една вечер успя да ми каже толкова много… и го направи лесно и просто — той се усмихна и прокара пръсти по клетката. Дракончето се размърда. — При това почти не гледаше към мен, дори не ме забелязваше.
— Надявам се, че с нея всичко е наред — замислено каза Т’мварба. — Да, надявам се…
II
Доктор Т’мварба помоли капитана на „Полунощният Ястреб“ да го свърже с контролната кула на Администрацията.
— Искам да знам кога е пристигнал „Рембо“.
— Един момент, сър… Изобщо не е пристигал. През последните шест месеца не сме чували нищо за него. Ще ми трябва малко време, за да проверя пълната документация…
— Не трябва. Сигурен ли сте, че Капитан Ридра Вонг не е кацала през последните няколко дни?
— Вонг? Пристигна вчера, но не с „Рембо“, а с боен кораб без опознавателни знаци. Имаше известно объркване, защото серийният номер на двигателя беше изтрит. Може да е бил откраднат…
— Капитан Вонг чувстваше ли се добре, когато пристигна?
— По всичко личеше, че е предала командването… — гласът млъкна.
— Е?
— Извинете, сър. Тези сведения не подлежат на разгласяване. Не забелязах веднага знака… Не мога да ви дам повече обяснения. Само официални лица имат достъп до данните.
— Аз съм доктор Маркус Т’мварба — каза Моки, но се съмняваше, че това ще подейства.
— Тук има бележка, която се отнася до вас, докторе. Обаче името ви не фигурира в списъка за достъп до информацията.
— Какво трябва да правя?
— Има разпореждане да се явите незабавно при генерал Форестър.
След един час Т’мварба влезе в кабинета на генерала.
— Как е Ридра?
— Къде е лентата?
— Щом Ридра я е изпратила на мен, сигурно е имала основателни причини да го направи. Ако е искала да я даде на вас, щеше да го направи. Повярвайте — няма да получите лентата, докато аз не реша.
— Очаквах да имате по-голямо желание да ни сътрудничите, докторе.
— Аз искам да сътруднича. Пристигнах тук, защото вие ме извикахте, генерале. Но докато не разбера какво става, нищо няма да получите от мен.
— Чиста проба отношение на цивилен — каза Форестър, приближавайки се до масата. — В последно време все по-често ми се налага да се сблъсквам с него. Честно казано, не съм сигурен, че ми харесва — той приседна на ръба на масата и попипа звездите на пагона си. — Дълго време мис Вонг беше единственият човек, на когото не можех да кажа: „Направи това и това е не смей да питаш за последствията.“ Първият път, когато говорих с нея за Вавилон-17, очаквах просто да й дам записите и тя да ми върне текста, преведен на английски. А тя най-спокойно ми заяви, че трябва да й разкажа всичко. Отначало се подразних — доста години никой не ми беше говорил по този начин — трябва.
Ръцете му се отпуснаха, сякаш искаше да се предпази от нещо.
„Да се предпази? Ридра явно ме е научила да тълкувам движенията“ — удиви се Т’мварба.
— Така лесно можеш да се окажеш затворен в някаква твоя част от света. Важно е гласът ти да се чува и извън него. Ридра Вонг… — генералът замълча. Изражението на лицето му накара докторът да изстине.
— Какво се е случило с нея, генерале? Да не е болна?
— Не знам… В съседната стая има… мъж и жена. Не мога да ви кажа дали тази жена е Ридра Вонг. Това със сигурност не е човекът, с когото на Земята говорих за Вавилон-17.
Т’мварба вече отваряше междинната врата.
Двамата го погледнаха. Мъжът беше масивен, грациозен, с кехлибарена коса. Каторжник, както се виждаше от клеймото на ръката. Жената…
Докторът застана с ръце на кръста.
— Така-а… Какво искаш да ми кажеш?
Тя каза:
— Няма разбиране.
Дишането, маниери, жестове — всички детайли, чийто смисъл и важност тя му беше демонстрирала хиляди пъти и той успя да схване значението им. За момент му се прииска никога не беше се научавал, защото сега детайлите бяха изчезнали и тяхното отсъствие беше по-лошо от всичко. Започна да говори с глас, предназначен единствено за нея — с него я хвалеше и й се караше:
— Исках да кажа: ако това е шега, ще те напляскам — завърши изречението с гласът за непознати, предназначен за продавачи. Почувства, че е несигурен. — Ако вие не сте Ридра Вонг, тогава коя сте?
