на господин Дарси. — Сабрина, добре ли си?
Сабрина прочете веднъж редовете, изписани под името на Ийън Тримейн, после ги прочете още веднъж и вдигна поглед към леля си:
— От Ийън Тримейн е.
— Не съм и предполагала, че още дълго ще страни от теб — каза тя и издърпа картичката от безжизнените ръце на Сабрина. Бързо прегледа написаното и вдигна поглед към племенницата си. — И така, моли за удоволствието да му отделиш няколко минути от времето си. Но това е чудесно!
Сабрина почти не чуваше, кръвта й така пулсираше в ушите, че едва не я заглушаваше.
— Дикън, кажи на господина, че лейди Джулия ще го приеме — Керълайн отпрати иконома.
— Добре ли изглеждам? — пошепна Сабрина, когато Дикън си отиде. — Може би трябва да се преоблека. Да сложа нещо малко по-… — тя размаха ръце около врата си. — Нещо, което да разголва раменете ми.
Керълайн се усмихна.
— Мисля, че една вечерна рокля ще се набива на очи в десет сутринта, скъпа.
— Ох, разбира се. А може би синята коприна — тя докосна зеления сатен и маслената дантела по шията си. — Тази, дето…
— Изглеждаш прекрасно — Керълайн пое овлажнелите ръце на Сабрина. — Искаш ли да дойда с теб?
Сабрина поклати глава.
— Сигурна ли си?
Тя сама бе повела тази война и трябваше да бъде последователна докрай.
— Мога да се оправя с Ийън Тримейн — Сабрина изправи гръб. — Вече не съм малка наивница. Той скоро ще разбере, че си е намерил майстора.
— Да — Керълайн се усмихна, докато племенницата й смело излизаше от стаята. — Аз също мисля така.
На няколко крачки от приемната се поколеба — тя беше актриса, която трябваше всеки момент да стъпи на сцената — трябваше да се срещне с мъжа, който я измами. Убеждаваше се, че няма от какво да се притеснява, докато оправяше гънките на роклята си.
Хиляди пъти беше репетирала тази сцена пред огледалото. Знаеше репликите наизуст. Знаеше каква роля ще играе — жена, която е далечна, изтънчена, недосегаема.
Ийън Тримейн скоро щеше да разбере, че лейди Джулия е нечувствителна за неговия чар. Английската графиня щеше да го повдигне с два пръста и да го пусне от такава височина, че да се пръсне на хиляди парчета.
Сабрина приглади полите си, изопна рамене и се приготви да посрещне враждебността му с леденото самообладание на Джулия.
Глава 9
Слънчевата светлина хвърляше златисточервени отблясъци върху сочните зелени листа на огромния дъб, който растеше пред входа на градината лабиринт. Ийън стоеше пред прозореца в приемната стая на Керълайн ван Кортленд. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на кожените бричове, ръкавите на тъмнозелената му дреха бяха запретнати над китките. Той се вслушваше в шепота на дъбовите листа, вдишваше аромата на прясно окосената трева и в главата му нахлуваха спомени за неща далечни и неясни като избелелите цветове на картина.
Някога бе срещнал едно момиче — малко, хубаво момиче с дълги рижи плитки и кафяви очи, които изглеждаха твърде големи за малкото личице. И все пак в това младо лице бе видял красивата жена, в която момичето щеше да се превърне — жената, която един ден щеше да открадне сърцето му. И това се случи.
Мускулите му се напрегнаха, когато чу стъпките й по мраморната настилка в коридора. Токовете й почукваха по пода в уверена каденца. Тя маршируваше — като войник, поел в битка. Без дори да я види, знаеше, че се е спряла точно пред стаята и се подготвя да го срещне, знаеше какво очаква.
Беше се научил да преценява врага си, да открива слабостите му и да ги превръща в свои оръжия. Без да се обърне, знаеше, че е влязла в стаята и го гледа. Усещаше погледа й като парене между плещите си и изпитваше неловкото чувство, че някой е забил нож в гърба му.
— Господин Тримейн, това е изненада за мен — гласът й прозвънтя с леден британски акцент.
Беше време за война. Обърна се с лице към нея и сякаш усети тътена на първия оръдеен залп. Нажеженият въздух затрептя, допря се о кожата му със свистене, прорязва го дълбоко — ударът бе толкова силен, че дъхът му секна. Силата на въздействието й върху него го парализира. В известен смисъл тя бе много по-опасна, от който и да е враг на бойното поле. Но това бе война, която не можеше да си позволи да загуби.
— Да не би внезапно да си спомнихте за…
— Добро утро — каза той и се доближи до нея.
Тя се поколеба. Устните й се разтвориха, като че ли някой току-що я бе прекъснал по време на добре заучена реч.
— Добро утро — тя пое дълбоко дъх и започна отново. — Господин Тримейн, да не би внезапно да сте се сетили за някой член от семейството ми, който е убягнал от злостните ви хули? — макар и да изглеждаше така, сякаш ще се отдръпне всеки момент, докато той приближаваше, тя не помръдна. — Тази ли е причината да…
Той притисна показалеца си до устните й и тя замлъкна, а дъхът й погали кожата му като топла струя.
— Лейди Джулия, моля да извините поведението ми онази вечер, когато ви срещнах за първи път.
С елегантен жест тя отмести ръката му.
— О, и на какво дължа тази промяна в настроението ви?
Изглеждаше царствена, студена, необезпокоена. И все пак дантелите, които пърхаха на гърдите й, издаваха колко е напрегната.
— Разбрах, че съм се объркал. Моля да ми простите за поведението — той й се усмихна. Винаги гледай да завариш врага неподготвен. От изражението й веднага си личеше, че е невероятно изненадана.
— Вие се държахте като един страхливец — каза тя, повдигна брадичката си и отново се оттегли зад паравана на своята изтънченост.
Той кимна.
— Ужасен нехранимайко.
— Отвратителен грубиян.
Той повдигна белязаната си вежда.
— Толкова лош ли бях?
— Дори повече.
— Прощавате ли ми?
— Ако се вземат предвид обстоятелствата, вероятно да — тя се отдръпна към едно от креслата до прозореца. — Но ако аз наистина толкова приличам на Сабрина, сигурно сте били шокиран. А и…
Преди да продължи, тя се поколеба, сякаш й беше трудно да изговори думите, пръстите й се плъзнаха по една златна роза, избродирана върху броката. Ийън стоеше и я гледаше, без да изпитва потребност да запълни паузата. Искаше да я остави да изиграе картите си докрай.
— След всичко, което Керълайн ви е казала… — тя прехапа долната си устна. — Трябва да сте разбрали, че не знаех нищо за баща си. Никога не съм допускала, че майка ми… Е, бях твърде шокирана.
Много добра беше, мислеше Ийън. Самурените й мигли леко се спуснаха върху бялата като слонова кост кожа, гласът й потрепери. Ако не знаеше коя е, би повярвал на всяка дума. Малка лъжлива чародейка.
— Съжалявам, че станах причина да разберете истината.
Тя вдигна очи към него. Устните й се извиха в несигурна усмивка.
— Разбирам ви.
