Може би беше по-добре да стои на разстояние от болката, която бе доловила у него, да не се доближава прекалено до мъжа, когото някога обожаваше, фамилиарността можеше да се окаже фатална.
Гората отстъпи на малко градче и после отново възцари господството си, ненарушимо, освен от пръснати тук-там отдалечени големи къщи от тухли и гранит. Сабрина предположи, че това са провинциалните убежища на аристокрацията в Ню Йорк, принцовете на търговията, благородниците, които имаха земи. Тук не бяха чули нищо от войната, освен далечен тътен. Тя им завиждаше за това.
— Когато бях малък, тук излизах на езда с приятелите си — каза той. Неочакваният тон на дълбокия му баритон я стресна. — В този край, навсякъде, докъдето стига погледът, по време на Революцията са се водили битки и се е проливала предимно кръвта на патриоти. Избирахме си да сме от едните или от другите и преигравахме всичко.
— Това явно е било тогава, когато не сте се смятали за рицаря на Камелот — каза тя и когато образът на онова невинно тринадесетгодишно момче нахлу в съзнанието й, обхвана я желанието никога да не бе пораствало. Ако само можеха да си възвърнат онази непорочност, която и двамата бяха загубили някъде назад във времето. Ако само… желанията понякога се сбъдваха, но това — не.
Ийън се взираше в играта на светлите петна и сенките, които хвърляха клоните върху пътя, сякаш това бяха думите на разказ, който трябваше да й прочете.
— Отидох да воювам, защото вярвах в съюза, за чието създаване и запазване те смело са се борили. Мисля, че единствената им грешка е била, че са го създали въз основа на факта, че хората се раждат равни, докато все още са позволявали човек да поробва себеподобните си.
Сабрина поклати глава.
— Югът щеше да отмени робството след известно време и без намесата на Севера.
— Да, може би — Ийън се вторачи в нея. — Но само след разпадането на съюза.
— Както северняците, така и южняците са се борили за независимост от Великобритания, господин Тримейн — каза Сабрина и гърбът й се изопна. — Хората са приемали като свое право да се разграничат от всеки съюз, който би ги принудил да се подчиняват на правителство, което не представлява честно техните интереси.
Слънчевите лъчи се процеждаха през свода от клони над главите им и къпеха косите, лицето и раменете на Ийън в светлина. За момент той я погледна въпросително, погледът му я пронизваше, изпитваше, търсеше нещо, докато тя не издържа и отмести очи. Загледа се в една бяла пеперуда, която се носеше над лютичетата около пътя. Дали в опитите си да открие какъв наистина е човекът до нея, не се беше разкрила прекалено?
— Имате аргументирани мнения за войната и правата на щатите.
Тя се насили да извие устните си в нещо, което трябваше да бъде убедителна усмивка.
— Майка ми е израснала в долината на Мисисипи, господин Тримейн. Предполагам, че съм наследила някои от нейните възгледи.
— Разбирам.
Ветрецът подмяташе дългите му вълнисти коси около лицето и тя с изненада си спомни как те се бяха плъзгали като коприна между пръстите й. Защо всичко се разви така зле?
— Ако не знаех истината, бих си помислил, че сте от Юга.
— Но знаете истината —
И все пак той, изглежда, нямаше съмнения относно Джулия. Напротив, дори се усмихваше така, сякаш компанията й безкрайно му допадаше. Как само щеше да се радва, когато този мъж се укроти.
Сабрина се облегна и се загледа зад дърветата, където течеше реката, чиято гладка и бляскава повърхност сега бе смутена от едно бяло параходче. Колко често си бе мечтала за ден като този — слънцето да сияе и Ийън да бъде до нея. Но сега не можеше да се начуди как ли се бе изродила съдбата й, та да обикне подобен злодей? Трябваше да успее да се пречисти от присъствието му. Може би единствено гордостта му можеше да откупи свободата й.
— Не огладняхте ли вече? — попита Ийън и отби от пътя по една чакълеста алея, обградена от дъбови и кестенови дървета.
— Да, малко — точно в този момент пътят изви и пред очите им се появи една къща — величествена сграда, кацнала на върха на овален хълм. До брега Хъдсън се издигаше каменен зид, който оформяше стените на английско имение. Високи кули се забиваха в следобедното небе и слънцето блестеше в стотици прозорци с колони между крилата.
— Поръчал съм да приготвят обяда в къщата на дядо ми.
— Изглежда, сте били прекалено сигурен, че ще приема поканата ви, господин Тримейн.
— Надявах се, лейди Джулия.
Това вече беше нахалство. Очите му издаваха абсолютна убеденост в собствения чар, в змийската способност да прелъстява. Вече беше сигурен, че лейди Джулия ще бъде следващото завоевание в списъка му.
— Къщата на дядо ви е прекрасна — каза тя и се усмихна така, както само Джулия можеше.
— Дядо я построил, за да съперничи на провинциалното имение на един английски граф, и я кръстил на шотландското село, където се е родил — той спря каретата и скочи на чакъла. За момент замълча, загледа се в къщата и после продължи: — „Дънкелд“ беше подаръкът за моята баба — съпругата му от Англия.
Също като пръстена, който висеше на златния ланец на шията му и който тя някога бе повярвала, че ще носи. Чакълът хрущеше под краката му, докато той обикаляше каретата. Колко ли други жени също са се надявали да носят този пръстен? Колко други му бяха отдали сърцата си, любовта, невинността? В известен смисъл тя приличаше на рицар, който отмъщава за потъпканата чест на всички жени, които се бяха сблъскали с този негодник?
Сабрина постави ръце на широките му рамене, той я хвана за кръста и я свали от каретата. Отново я облъхна този завладяващ мъжки аромат и тя усети, че задържа дишането си. Не и този път. Този път нямаше да се излъже. Той леко я пусна на чакъла, а ръцете му останаха около талията й така, сякаш имаше пълното право да я държи. Сабрина се беше вторачила в шията му и се опитваше да се владее. Ама че нахален човек беше!
Той повдигна ръка, топлите му пръсти погалиха бузата й, отхвърли назад един кичур коса, който се бе изплъзнал от прибрания кок, докато другата му ръка продължи да придържа талията й. Сабрина потисна желанието си да се отскубне от прегръдката му. Всичко й беше така познато. Беше твърде изкусително, но продължи да стои. Лейди Джулия трябваше да го убеди да продължи, да му подскаже, че харесва подлата му игра.
— Господин Тримейн, аз… — думите й замряха, когато видя очите му — студени и пронизващи като изумруди.
— Кажи ми защо дойде тук — каза той и ръката му се вкопчи в кръста й. — Кажи ми какво искаш, Сабрина.
Глава 10
— Сабрина? — тя потръпна в ръцете му, преди да се окопити, разширените й очи издадоха, че е изненадана. — Мислех, че сме приключили с този въпрос.
— Не, тепърва ще приключим. Сега — Ийън не се опита да я задържи, тя се отскубна от прегръдката му и се отдалечи. Когато отново вдигна лице, то се бе вкаменило в израз на дълбоко накърнено достойнство.
Наклони глава и слънцето освети през сламената й шапка долната част на лицето й.
— Господин Тримейн, вече вярвам, че образът на тази жена ви преследва неотлъчно.
Погледът му се плъзна по извивката на устните й и той си спомни как неговите устни бяха усетили вкуса им. Гази магьосница беше нещо повече от натраплив образ.
— Искам да стоиш настрана от племенника ми.
— Искате аз да… Това ли беше крайната цел на сутрешното ви посещение? — гняв скова всяко мускулче
