от тялото й. — Допускам, че ме смятате недостойна за вашето семейство. Така ли е, господин Тримейн?
— Момчето смята, че е влюбено в теб.
— Момчето е млад мъж. Много красив и привлекателен, за разлика от чичо му, който е грубиян.
Той почувства пулса в опънатата си шия, докато се опитваше да овладее емоциите си.
— Няма да ти позволя да го съсипеш, Сабрина. Трябва да стоиш далеч от него.
Тя го изгледа и очите й се присвиха.
— Нямате никакво право да ми казвате с кого да общувам.
Гордо изопнатите рамене, непокорно нацупената устна, сълзите, които напираха в очите й — всичко това го накара да си помисли, че ако не знаеше каква актриса има насреща си, щеше напълно да повярва, че срещу него стои едно уязвено малко момиче. Но той знаеше коя е тя. Вече имаше добър опит: беше една малка измамница, която зле си е направила сметките и не би й позволил да го подведе отново.
— Ще се омъжиш за Тим, нали? — произнесе на глас опасенията, от които стомахът го присвиваше.
Тя погледна някъде встрани.
— Да, разбира се, имам такива намерения. И вашето мнение по въпроса не ме засяга.
— Колко искаш? Колко да ти дам, за да си стегнеш багажа и да се разкараш от града?
Очите й пламнаха от ярост.
— Вие смятате, че всичко и всички могат да се купят с парите ви? — обърна се, полите и фустите й прошумоляха, когато се качи на каретата.
— Бих искала да си тръгна, господин Тримейн — каза тя и грабна поводите. — Ще ви върна каретата.
Решетките, които обуздаваха чувствата му, се пропукаха. Спусна се и я грабна от каретата като ястреб, който напада гълъб в полет. Тя се опита да го отблъсне.
— Нямате право!
Ръцете му се впиха в талията й и той я повдигна малко над земята. Лицето й беше така близо до неговото, че се чувстваше горещият дъх, който излизаше от устните й. Гърдите й го допираха и сякаш прогаряха кожата под дрехите му.
— Пусни ме, веднага… колониален овчар!
Тя се мяташе в ръцете му и се опитваше да се освободи, като триеше крака о неговите.
Всеки нерв, всеки мускул от тялото му бе обхванат от първични желания. Обзе го дива жажда. Желаеше я. Точно тук, в каретата. Искаше да навлезе дълбоко в нея. Искаше да почувства как тези копринени бедра се увиват около кръста му, да чуе стенанията й, да усети тръпненето на тялото й, когато и тя усети горчивия вкус на същото желание, което го задушаваше.
Дали това бе искала от самото начало — да му докаже какво влияние има над него? Да го постави на колене? И той отново се поддаваше, огъваше се според волята й, отказваше се от гордостта си, даваше й сърцето си… Не, не и този път! Наведе я към земята и преди тя да може да помръдне, рамото му се заби в корема й, дъхът й се изплъзна навън с остър звук и Ийън я надигна като чувал с брашно.
— Пусни ме! — тя заблъска гърба му с юмруци.
— Вече ти дадох възможност да приключим тази война, Сабрина — каза той и я понесе по трите белокаменни стъпала, които водеха до големия портал. — Но ти не ми оставяш никакъв шанс.
Когато приближиха вратата, икономът я отвори. Нямаше почти никакви съмнения, че той и почти половината прислуга бяха наблюдавали сцената пред къщата. И все пак Ормсби по никакъв начин не издаде чувствата си.
Ийън се чудеше какво ли на този свят може да промени спокойното изражение на иконома. Като момче той често се бе опитвал да постигне това, но дори и вида на петдесет жаби, които подскачаха в китайския бюфет, не можа да извади иконома от равновесие. Ийън се усмихна, като си спомни как възрастният човек отвори вратичката и отвътре се разнесе неудържимото крякане на подскачащите „зелени досаднички“, както Ормсби ги нарече тогава.
— Изглежда, това е вашата гостенка, сър — каза той и се отдръпна, за да може Ийън да внесе гостенката през прага.
— Помогнете! — изкрещя Сабрина. — Този човек ме отвлича!
— Синята спалня е приготвена — каза Ормсби, без да му трепне лицето. — Бихте ли желал…
— А, пристигнахте значи.
Ийън се обърна и видя Хана Уейкът, която приближаваше към него като вихър. Дребничката домакиня бе част от персонала на дядо му, откакто се помнеше. Сега тя се грижеше за домакинството на Ийън. В този момент Сабрина го удари силно в средата на гърба и Ийън се намръщи.
— Затова ли ни извика всички в имението? — настоя Хана. — Пак ли някоя лудория, младежо?
— Не виждате ли какво прави? — крещеше Сабрина и отмерваше ритъма на речта си със силни удари по кръста му. — Помогнете ми!
— Не, Хана, ще попреча на дамата да извърши някоя лудория.
Със свободната си ръка Ийън плесна Сабрина отзад. Ударът му бе омекотен от няколко ката коприна и лен, но пък за сметка на това тя го възнагради със силен вик на възмущение.
Хана поклати глава.
— И друг път съм те виждала да…
— Ще говорим после — каза Ийън и тръгна по коридора. Вече се бе насладил на почти всички унижения, които можеше да причини на дивото зверче на рамото му в този момент. Независимо от възмутените крясъци, удари и опити на Сабрина да се измъкне, той не забави крачката си по дългия коридор, който водеше до дъбова стълба.
— Настоявам да ме пуснете веднага!
— Опасявам се, че си изпаднала в положение, когато никой не го интересува какво настояваш, Сабрина.
— Ще направя постъпки да влезете в затвора! Ще изгниете зад решетките!
Ийън изобщо не й обърна внимание, вземаше стъпалата по две наведнъж и когато излезе в коридора на втория етаж, отнесе я право в спалнята, приготвена за нея.
— Пусни ме!
Той отстъпи и я тръшна на леглото. Сабрина потъна в пухения дюшек, а бузата й се плъзна по кадифената завивка.
Изправи се с нещо подобно на ръмжене, отметна шапката от очите си и изгледа Тримейн яростно.
— Мерзавец! — изкрещя и се опита да избяга от леглото.
Ийън я сграбчи за раменете и отново я запрати на дюшека. Слънчевата светлина, която струеше през прозореца, огряваше само едната страна на лицето му, като оставяше другата в сянка. Но въпреки това Сабрина видя гнева в погледа му и изтръпна от страх. Този човек беше убивал и можеше пак да убие. В него имаше нещо примитивно, което едновременно я плашеше и я привличаше по начин така необичаен, че дори изпитваше срам.
— Кажи ми истината, Сабрина — гласът му прозвуча нежно и дълбоко като кадифето под нея, дъхът му докосваше устните й след всяка изречена дума. — Кажи ми защо дойде и тук да ме преследваш?
Сабрина смачка завивката в ръцете си. Да каже истината, беше равносилно да изгори на кладата. Единствената й надежда бе да се скрие зад маската си отново.
— Аз съм лейди Джулия Аманда Уиндъм, имбецил такъв.
Ийън я хвана здраво за раменете, но после я пусна. Премести се в края на леглото и се облегна на един от четирите ситно гравирани махагонови подпорни стълба на таблата. Обхвана я с очи, плъзна поглед по дългите, обути в копринени чорапи, крака, бродираната дантела, която обточваше края на бермудите й, които се подаваха изпод усуканата около бедрата й пола.
Страстта припламна в сърцевината на нейната женственост. Сабрина седна, дръпна роклята и закри краката си.
— Как се осмелявате! Как дръзвате да ме отвлечете! — бе съзряла в очите му бушуващия огън на чувствата му и желанието, което тлееше в дълбочината.
— Кажете ми, лейди Джулия — погледът му се отмести върху шията й, — вие девствена ли сте?
— Естествено — каза тя и метна завивката върху краката си, защото роклята ги бе открила твърде
