много.
— А може би трябва да проверя дали не ме лъжете — той погледна ръцете, които стискаха завивката до гърдите й. — Защото, знаете ли, Сабрина вече не е девица.
Не. Не и откакто бе дарила сърцето, душата и тялото си на един негодник. Господи, мразеше този човек! Мразеше го заради собствената си непреодолима слабост.
— Значи искате да ме изнасилите, да разсипете целия ми живот, за да удовлетворите налудничавите си приумици.
— Съмнявам се, че ще бъде точно изнасилване.
Гордостта й рухна от споменаването на тази истина. Когато ставаше дума за него, тя наистина беше много уязвима.
— И какво ще направите, когато разберете, че грешите?
Ийън повдигна рамене, сякаш не го беше грижа, но тя долови съмнение в погледа му. Докато все още изпитваше нещо подобно, тя имаше шанс.
— Семейството ми ще ви хвърли в затвора, задето сте ме отвлекли, Тримейн.
— А може и сто тояги да ми ударят, нали? — попита той и дойде по-близо.
Сабрина се сви на леглото.
— Да. Може и на бесилото да свършите.
Седна до нея, леглото потъна под тежестта му и хълбокът му се опря до крака й.
— Щом могат да ме обесят за отвличане, какво повече биха ми направили за отвличане и изнасилване? — попита той и прокара ръка по рамото й, което пламна под нежната синя коприна.
Сабрина се дръпна назад към възглавниците и в стремежа си да избегне допира, удари главата си в таблата.
— Нямате ли съвест?
Той хвана кичур от косите й и го преметна няколко пъти между пръстите си.
— Нито капка, когато се касае до Сабрина.
— Аз не съм Сабрина!
— Нима? — прошепна и сведе поглед към устните й. Погледът му бавно се плъзна по извивката им, сякаш ги сравняваше с някакъв далечен спомен. От този внимателен и бавен оглед дъхът й секна, желанието изби топло и обхвана ниско корема й като лозови ластуни.
— Вървете в пъкъла! — пошепна тя.
Едно мускулче трепна на лицето му.
— Аз попаднах в ада от момента, в който те срещнах.
— Тогава пуснете ме, преди всичко да е станало непоправимо и за двама ни.
Ийън пусна косата й и се изправи на крака.
— Опасявам се, че е твърде късно за такова нещо. Прекоси стаята, а тя го последва с поглед.
— Какво смятате да правите?
— Утре ще наема хора от Пинкъртънс. Те със сигурност могат да открият истината за теб.
А тази истина никак не беше трудна за откриване.
— Дотогава животът ми ще бъде съсипан.
— Ако наистина става дума за лейди Джулия Уиндъм, ще се погрижа всичко да бъде наред.
Постоя за момент, с очи вперени в нея. Думите за съдбата на Сабрина висяха, неизречени в пространството помежду им. Пръстите й се вкопчиха в завивката, която тя продължаваше да държи до шията си.
— Приятен ден, уважаема — остави я сама със страховете й.
Сабрина затвори очи, когато чу прещракването на ключалката. Отхвърли завивката, скочи на крака и изтича до вратата. Какво ще направи той, когато открие истината? В затвора ли ще я прати? Или дори нещо по-лошо?
— Тримейн! Пусни ме! — запищя тя и заблъска по вратата.
Стъпките му, приглушени от килима в коридора, все повече затихваха. Тя задърпа дръжката. Знаеше, че вратата е заключена, но се надяваше, че ще се отвори по някакво чудо. Безсмислено е, помисли си и опря чело в хладното дъбово дърво. Ръцете й пулсираха.
Хана чакаше Ийън да слезе по стълбите, бе подпряла ръце на закръглените си хълбоци и сините й очи го гледаха с безмълвен укор. Много пъти бе виждал този поглед, особено след като бе направил някоя пакост, например, когато се бе промъкнал в кокошарника преди време и бе залепил всички яйца за полозите.
Като се изключат няколкото сиви кичура сред светлокестенявите й коси, това беше същата Хана от времето на младостта му, която винаги гледаше да приготви любимия му меден сладкиш с джинджифил, щом разбереше, че ще идва в Дънкелд.
— Случайно да си приготвила прекрасния джинджифилов сладкиш, Хана? — попита Ийън и й се усмихна широко като дете.
— Джинджифиловият сладкиш може и да почака, млади човече — тя наклони глава, за да се вгледа по-добре в лицето му. — Първо ще ми кажеш защо задържаш тази млада жена против волята й?
Ийън потърка с пръсти лявата си вежда и почувства белега, останал там от удар с нож. Странно защо белезите от най-лошите рани си оставаха винаги незабелязани.
— Нямах друг избор.
Хана изпръхтя силно.
— Доколкото знам, досега все си се опитвал да се отървеш от някоя жена, а тази я заключваш в стаята.
— Тази е опасна.
— Това хубаво дете? — Хана го погледна подозрително. — Какво имаш предвид?
— Всичко — не беше в настроение да разказва за премеждията си. Но му беше ясно, че Хана няма да му помогне, ако не й даде някакво обяснение. — Името й е Сабрина О’Нийл. Но тя ще се представи за лейди Джулия Уиндъм. Дошла е в Ню Йорк, за да си отмъсти, и изобщо не подбира средства, за да постигне целта си. Смятам да я спра.
— Да си отмъсти? — Хана смръщи вежди и го изгледа изпитателно. — И какво си й направил, за да дойде чак до Ню Йорк да си отмъсти?
— Провалих плановете й — погледна встрани, за да прикрие мислите си, но знаеше, че тя може да разбере всичко само с поглед, сякаш пред нея стоеше десетгодишно момче.
— Занеси й нещо за ядене, Хана, и имай грижа да набавиш всичко, от което се нуждае хубавата злосторница.
Хана докосна ръката му. Когато Ийън я погледна, тя се усмихна, а в очите й се четеше тъга и разбиране.
— Тази жена е по-различна от останалите. Тя не ти е просто враг.
— Очите ти са твърде проницателни — каза той и я подхвана под брадичката. — А сега иди и виж дали червенокосата няма нужда от нещо.
Сабрина обикаляше в затвора си като звяр в клетка. В единия ъгъл на стаята имаше голямо легло с балдахин, с големи подпорни стълбове от лъскав махагон, които блестяха на следобедното слънце. Гънките на балдахина от разкошно синьо кадифе се спускаха настрани като гирлянди. На отсрещната стена, където имаше втора врата, имаше голям скрин в стил Чипъндейл, който достигаше до спираловидните орнаменти, излети по тавана. От другата страна на вратата стоеше гардероб в същия стил.
Сърцето на Сабрина подскочи, когато тя се упъти към тази врата. Това можеше да се окаже стая, чийто изход не е заключен. Отвори вратата със замах и се озова в малка тоалетна стаичка. От нея изобщо не можеше да се избяга. Проклинайки през зъби, прекоси дебелия вълнен килим и облегна ръце на перваза на прозореца. Топъл ветрец, напоен с розов аромат, нахлу в стаята, облъхна горещото й лице и изду сините кадифени завеси.
Къщата бе разположена на върха на хълма, отстрани я ограждаше гора. През прозореца се виждаше местността отвъд реката. Един бял параход със странична перка плаваше по бляскавата вода и сивите кълба дим, бълвани от двата му комина, се носеха покрай каменните колони, които се издигаха на повече от сто и петдесет метра над реката. Долу, на известно разстояние от къщата, започваше вита пътека, оградена от стотици розови храсти, която водеше към бял белведер. Това беше едно прекрасно място, където в някой
