дума, за да прескочи задръжките си.
— Добре, давам дума. Няма повече да се опитвам да избягам — едното ъгълче на устните му се повдигна. Наглата усмивка я принуди да добави: — Днес — но така само безразсъдно предизвика съдбата.
Очите му се свиха, устните му потрепериха. Притихна в очакване на гневния му изблик. Но това, което стана, я порази още повече. Ийън отметна глава назад и се разсмя, поляната се изпълни с дълбока, трепетна музика, гърдите му се тресяха до нея.
— Миличка — опря челото си в нейното. — Направо не знам какво да правя с теб…
Сабрина се вгледа в тъмната вдлъбнатина в основата на шията му.
— Предполагам, и дума не може да става за освобождаването ми.
Ийън се усмихна.
— И аз мисля така — пръстите му отметнаха един кичур от бузата й, докосването бе чувствено и топло.
Той проследи с поглед извивката на устните й, отвори уста, дъхът му се блъсна в бузата й — топъл, влажен и сладостен като уханната ливада. Устата й пресъхна.
Този човек беше див и необуздан — истински разбойник, сбъркал века си. Можеше да постигне всичко, което поиска. И можеше да я погуби, ако не бе способна да надмогне собственото си желание. Сабрина затвори очи и отвърна лице от него.
Почувства движението на бедрата му под себе си. Сиско тръгна напред и застана до кобилата, за да може да прехвърли Сабрина.
— Ето, тя отново ти принадлежи — подаде й юздите и потупа животното по врата.
Ийън я погледна, слънчевите лъчи го огряваха, очите му сияеха весело.
— Ако само можех да дресирам и жените така лесно.
Брадичката на Сабрина се повдигна.
— Това ли искате, Тримейн? Жена, която ще играе по свирката ви? Лишена от воля и душа? Смирена кукла, на която да дърпате конците? Това ли е идеалът ви за жена?
Ийън помълча за малко, посрещна ядосания й поглед, без да издава чувствата и мислите си.
— Има ли значение какво искам?
Повече, отколкото тя се осмеляваше да си признае. Болката все още беше в нея — отворена, пулсираща рана, която само той можеше да излекува. Но това никога няма да стане.
— Не, Тримейн — Сабрина се загледа в дърветата на няколко метра пред тях, за да скрие чувствата си. — За мен няма никакво значение какво искате.
С периферното си зрение го наблюдаваше как седи и я гледа. Стори й се цяла вечност. Ийън помръдна на седлото и кожените му панталони изскърцаха.
— Поне за днес сключихме примирие. Утрото е толкова хубаво и не си струва да го пропиляваме в гняв. Смяташ ли, че е добре да опитаме да се порадваме на деня?
Сабрина си пое дъх дълбоко. Никога не изпитваше трудност да се радва, когато Тримейн е до нея. Не, обратното й бе много по-трудно.
— Е?
Повдигна очи и го погледна враждебно.
— Дадох ви дума, че няма да избягам, Тримейн. Но никога не съм ви казвала, че това ще ми е приятно.
— Жалко. А аз съм много щастлив, че съм с теб. Дори повече, отколкото трябва.
Това пък какво беше? Ийън се обърна и подкара коня към горичката. Кобилата го последва като послушно пале. Без съмнение, той си играеше с нея, както котката си играе с мишката, преди да я погълне, реши тя като не искаше да мисли за топлината, изпълваща хубавите му зелени очи.
Поляната премина в гъста гора от дъб, кестен и клен. Слънчевите лъчи пробиваха балдахина от листа над главите им и играеха по мъха и папратите, избуяли от каменливата земя. Едва навлязоха между дърветата и Ийън спря и вдигна ръка. Сабрина спря до него.
— Виж — прошепна той и й показа един поток на десетина метра пред тях.
Водата плискаше по камъните, нежният звук се сливаше с шумоленето на ветреца в листата. На брега на потока стоеше кошута с две сърнета. Протегнали дългите си шии, те пиеха вода. Сабрина затаи дъх.
Нещо стресна животните — звук, мирис или чувство за надвиснала опасност. Сърната вдигна глава, ушите й се изправиха, погледът й се насочи към шубрака вляво от Ийън. Майката подскочи и поведе малките към безопасното прикритие. Само за миг те изчезнаха в гората.
— Изплашихме ги — каза Сабрина. Искаше й се да ги погледа още малко.
Ийън я погледна.
— Нещо я стресна, но не мисля, че бяхме ние. Вятърът духа срещу нас. Не можеше да усети миризмата ни.
Сабрина огледа дърветата наоколо и по гърба й преминаха смразяващи тръпки. Беше сигурна, че не са сами. Лицето на Ийън издаваше, че и той го е почувствал — сенките криеха нечие присъствие.
— Не огладняваш ли вече?
— Да не искате да кажете, че ще ядем тук! — изпита внезапно желание да се махне от тези гори и отново да усети слънцето по лицето си.
Ийън поклати глава.
— Съвсем наблизо има една полянка. Не съм бил там от години, но, доколкото си спомням…
Един изстрел разтърси утрото.
Ийън потръпна на седлото. Хвана се отстрани, наклони се напред, въздухът не му стигаше. Стреснат, Сиско се изправи на задните си крака, размята глава, докато предните му копита прорязваха въздуха.
Сабрина гледаше смаяно, светът се превъртя и всичко се задвижи бавно, между ударите на сърцето й се изнизваха столетия. Ийън хвана юздите и се опита да усмири коня. Тихото му болезнено стенание, избухна в тъпанчетата й като гръм. Сиско изцвили и се обърна. Сноп лъчи образуваше слънчево петно около него и той се мяташе ту в светлината, ту в сенките. Едва тогава тя видя кръвта — ярката червенина изби отстрани върху ризата му и обагри бялото платно и еленовата кожа.
Господи! Всичко се повтаряше. Изстрели. Кръв.
Смърт. Не, само не отново! Не Ийън!
— Ийън! — извика тя и препусна до него.
— Спасявай се — каза той хрипливо. — Обръщай коня и бягай от тук.
— Но ти си ранен.
— Тръгвай! — извика той. Тонът му не търпеше възражения.
— Не и докато…
Ийън плесна кобилата по задницата и тя припна. Сабрина грабна юздите и се приведе, защото един нисък клон щеше да я повали от седлото. Конят на Ийън се спусна в гората по петите й. Тя продължи да се обръща, за да се увери, че той е още на седлото, че още е жив. Тежко ли е ранен? Господи, дали наистина бе тежко ранен?
Когато излязоха от гората, тя дръпна юздите и се изравни с него. Ийън се олюляваше на седлото, държеше се отстрани, ризата и панталона му бяха напоени с кръв. Сабрина скочи от седлото, глезенът поддаде под тежестта й и тя се просна на земята. С проклятие тя отново се изправи на крака. Пребори се с болката и докуца до него.
Ийън слезе, държеше се за седлото, за да не падне. Обърна се, когато Сабрина докосна ръката му.
— Облегни се на раменете ми — тя го хвана през кръста, пръстите й докоснаха топлата лепкава кръв отстрани.
— Как е глезенът ти? — прошепна Ийън дрезгаво.
— Какво… а, всичко е наред — тя го погледна. — Просто се облегни на мен.
Усещаше, че се опитва да не отпуска цялата си тежест върху нея, но силите му се изчерпваха с всяка крачка. Когато стигнаха сенките на близкия дъб, вече едва го удържаше. Той се строполи на земята и я повлече със себе си.
Сабрина коленичи до него, пръстите й трепереха и се запъваха, докато разкопчаваше копчетата на ризата му. Белият лен бе напоен с кръв и залепваше за тялото му. Докато отделяше ризата от плътта му, тя
