Сянката на бурята

такава степен, че не можа да разбере какво е добре за теб.

— Той прави всичко, което е по силите му, Еджи.

Сабрина последва баща си на палубата. Вихърът бе докарал спокоен дъжд, луната проблясваше от време на време иззад абаносовочерната завеса, но някъде надолу по реката светкавиците продължаваха да разсичат сивите облаци. Бурята още не бе преминала.

Дънкан стоеше облегнат на парапета, обгърнал с ръка един от гравираните подпорни стълбове на горната палуба.

— Моля те, татко, опитай се да разбереш — каза тя и постави ръка на гърба му. Той се стегна и напрежението на мускулите му се почувства под вълненото черно палто. — Изпитах силно чувство още първия път, когато срещнах Ийън Тримейн.

Той продължи да гледа тъмните очертания на бреговете.

— Тогава ти си била още дете. Нямаш и най-малка представа що за човек е сега. Може би е дошъл, за да заграби и последното, което е останало в земите ни.

— Но аз трябва да знам. Искам да разбера какъв е сега и дали изобщо имаме някакви шансове.

Той се обърна и я загледа настойчиво.

— Нима забравяш майка си и братята си? Или споменът за тях избледнява при вида на този янки.

— Нищо не забравям — такива неща не се забравят. Спомените бяха всичко за нея. Сълзи и дъжд замъглиха очите й, но издържа погледа му. — Може би трябва да се откажем от борбата — думите едва излязоха от устата й. — Не е ли време да забравим омразата си и отново да се почувстваме щастливи? Може би раните вече заздравяват?

— Проклятие, Сабрина! Този може би е убил Денис и Брендън — Дънкан вдигна очи нагоре и луната освети болезнено изкривеното му лице. — Не искам дъщеря ми да се забърква с някакво съюзническо копеле.

Яростта му я шибна като камшик и тя се отдръпна.

— Не очаквай да ти помогна сега, татко.

Устните му се разтегнаха в усмивка. Гневни искри бляскаха в погледа му.

— Не се нуждая от твоята помощ, за да одера кожата на този униформен мръсник.

Сякаш я бяха блъснали в пропаст — нищо не можеше да я удържи и тя шеметно летеше към дъното на бездната. Нищо, освен може би любовта й към Ийън.

— Татко, моля те, не искам да си разваляме отношенията!

— Тогава не преминавай в противниковия лагер!

— Не мога да ти позволя да му сториш зло!

Дънкан проклинаше целия свят.

— Той ще те повлече към провал, Брина. Дори и ако не играя карти с него, дори и ако го оставя да си върви с парите си, между вас нещата няма да потръгнат.

— Мисля, че грешиш. Не мога да ти го обясня, дори и аз самата не го разбирам, но чувствам, че ние с Ийън сме създадени един за друг. Разбрах го още първия път, когато го видях.

— Ти си създадена, за да може той да ти разбие живота. Но аз няма да допусна това да се случи — и като удари стиснатия си юмрук в перилата, продължи: — Добре ще го подредя този син мръсник.

Сабрина се облегна на колоната и загледа баща си, който се устреми към главната зала. Парещи сълзи се търкаляха по бузите й и се смесваха с хладната мъгла. Може би с времето щеше да го накара да я разбере, но сега той искаше война и щеше да я има.

Нещо в изящно гравираните бели сводове на голямата зала напомняше на Сабрина за методистката църква в Нечиз, където всяка неделя сядаше на семейната скамейка и слушаше проповедите на отец Маршал към поверените му вярващи. Тази вечер тя, глуха за музиката и смеха, които я заливаха, седна на една маса почти в дъното на залата и загледа с безразличие някакъв стюард в бяла униформа, който поставяше пред баща й едно тесте карти и поднос с цветни жетони. На Дънкан му отне по-малко от десет минути, за да въвлече Ийън в игра на покер.

— За първи път ли слизате по течението на Мисисипи, мистър Тримейн? — запита Дънкан, поемайки чаша бърбън и вода от стюарда.

— Не, от четири месеца насам това ми е второто пътуване — Ийън кимна на чернокожия, който му поднасяше чаша бренди.

— Спекулации със земя? — Дънкан стрелна Сабрина над ръба на чашата си и в очите му проблесна омраза. — Цените са доста ниски напоследък.

Ръката на Сабрина стисна чашата с лимонада. Ийън беше добър и почтен човек, а не някой противен и изпечен изнудвач.

— Заедно с няколко души се опитваме да възстановим железопътните линии на Юга — отвърна Ийън.

Сабрина си отдъхна.

— Ще ми се един ден да видя железопътна мрежа, която да обхваща страната — Ийън повдигна чашата към устните си и светлината от газените лампи се отрази в кристалния ръб като многоцветна дъга.

— Значи вие работите за железниците — отбеляза Дънкан и побутна тестето към него. За да приспи подозренията, той никога не използваше собствени карти, но корабните си бяха като негови. Срещу нищожно заплащане барманът му пазеше няколко комплекта белязани карти, също като на останалите мъже, които се прехранваха по реката.

— Страната ни е голяма и сега значителна част от нея е изолирана — каза Ийън, като прие картите си. — Смятам, че в крайна сметка влаковете ще се окажат най-доброто транспортно средство както за стоки, така и за хора.

Дънкан поклати глава.

— Аз предпочитам удобството на речните кораби.

— Не е далеч моментът, в който и влаковете ще са толкова удобни — докато говореше, той разбърка тестето и картите сякаш оживяха в дългите му пръсти, политайки леко като каскади от бяло и червено.

Ийън не беше някой неопитен новак. Сабрина почувства лека паника при мисълта, че той може да разкрие играта на баща й.

Погледите им се срещнаха, когато той започна да раздава, и устните, които преди малко бе притискал о нейните, сега се усмихнаха. Ужасът й се стопи и гърдите й се изпълниха с пърхащо вълнение. Внезапно представата за това, как Ийън бе целунал онази жена в градината, възкръсна в паметта й така ярко, сякаш това беше вчера.

Без да откъсне очи от нея, Ийън продължи:

— Разработваме една система за превозване на пътниците в луксозни условия, ще има гостни, столови, а също лични кабини. Влаковете ще са като хотели на колела.

Сабрина го гледаше в устата и запомняше всяко изменение на чувствената им форма, докато изричаха думите. Ийън беше прегръщал онази жена, беше я целувал с устните си, с езика си; беше галил с ръце гърба й, притискайки я към своето стегнато тяло, докато от гърлото й се изтръгваха тихи хленчещи звуци. По гърдите й премина гореща тръпка. Искаше й се и тя да получи същите прегръдки и целувки, и то само от този мъж.

Когато срещна погледа му, сякаш я порази мълния.

Той я беше разбрал! По очите му си личеше, че знае. Беше способен да долови мислите й, да разгадае тайните, скрити в сърцето й. И тя откликна с готовност, като разкри душата си. Той плъзна поглед по устните й — едно неизказано обещание.

— Всичко, което казахте за железниците, звучи възхитително — гласът й бе така пресипнал от вълнение, че самата тя се изненада. — Не са много хората между нас, които имат възможност да допринесат с нещо за бъдещето.

Ийън извади една карта от своите и погледът му за малко се отклони, преди да се върне отново, за да я обгърне.

— Ние всички допринасяме с нещо за бъдещето — както за нашето собствено, така и за това на околните.

Сабрина разбираше, че той е нейното бъдеще. Чувстваше го така, както първия път, когато го видя. Имаше още три дни, докато пристигнат в Сейнт Луис. И през това време трябваше да защитава Ийън от