Дънкан отстъпи, за да избегне умолителния жест.
— А какво ще правиш, като те изхвърли? Колко време ще му бъдеш интересна, щом знае, че си му вързана в кърпа?
Отново я обзеха съмненията, които толкова се опитваше да забрави.
— Той казва, че ме обича.
— Лъже.
Беше чула доста лъжи от Ийън Тримейн и се чудеше в какво да вярва. Но искаше да му се довери. Убеждаваше се, че се е променил.
— Татко, разбери, трябва да опитам. Искам да видя дали от този брак може да излезе нещо.
— Ако останеш с него, ще е без моята благословия — обърна се да си върви и тя го сграбчи за ръкава.
— Моля те, не ме карай да избирам между теб и съпруга си.
Баща й я погледна, очите му бяха като парчета абанос, лицето му излъчваше омраза.
— Ти вече направи своя избор, Брина.
Той се отдалечи и Сабрина отстъпи смутено към балюстрадата. За да надмогне желанието да го повика, постави ръка на устата си. Нямаше смисъл. Само окончателната й раздяла с Ийън би го удовлетворила. Но за нея това беше немислимо. Поне докато смяташе, че възможностите пред брака й са реални.
Тя се обърна и се загледа в ливадата, сълзи замъглиха очите й. В съзнанието й нахлуха спомени за дома — Роузбрайър, къщата беше пълна с любов и надежди и ехтеше от смях. Ръцете й се вкопчиха в гранита.
Нямаше връщане назад. Миналото трябваше да се погребе, но дали тя бе способна да се довери на човека, когото обича?
До отворените френски прозорци на музикалния салон стоеше Керълайн и се вслушваше в тежките стъпки на Дънкан, който прекоси гранитната тераса. Беше дочула част от гневното спречкване между него и Сабрина и яростните думи, изречени на висок глас. Само се молеше да не ги е чул някой от съседната гостна.
Излезе на терасата и му препречи пътя. Дънкан се спря на известно разстояние, гледаше я така, сякаш се чуди дали да не я прегази.
— Трябва да поговорим малко — каза тя и го хвана за ръката.
— Така ли? — подръпна го към салона, но Дънкан дори не помръдна.
— Дънкан О’Нийл, можеш да ми отделиш няколко минути.
Той замълча, гледаше я, лицето му беше напрегнато.
— Добре.
Щом влязоха, Керълайн затвори вратите и за миг се поколеба, преди да се обърне.
— За какво става дума, Кери?
Беше обръснал брадата си и само над устните имаше малък мустак. Изглеждаше подмладен и много елегантен. Точно както преди.
— Как дръзваш да посегнеш на двамата млади? — каза тя и пристъпи напред, като се опитваше да овладее вълнението си. — И не ми казвай, че не е вярно. Току-що те видях. И чух всичко.
— Не мога да стоя отстрани и да гледам как този янки се гаври с моето момиченце. Веднъж го направих. Втори път няма да стане.
Керълайн пристъпи толкова близо, че усети топлия му дъх по лицето си. Наклони глава, за да го погледне в очите.
— Знаеш ли, че тя го обича?
— Ще го преживее.
— А знаеш ли, че той я обича?
Дънкан изпръхтя презрително.
— Значи и теб е обработил? Това ми напомня за един друг янки, който също успя да ти влезе под кожата.
Нима още му имаше зъб? И сега ли я обичаше?
— Не намесвай съпруга ми в тези неща.
— Кажи ми, не си ли съжалявала след това? Не си ли си представяла как ще се чувстваш, ако си женена за мен, а не за Темпълтън ван Кортленд?
Керълайн сведе поглед към рамото му. Много пъти си спомняше за необуздания младеж, когото изостави. Питаше се как ли ще се почувства сега в прегръдките му.
— Но ти доста бързо се утеши.
— Едва след като даде съгласието си на този богаташ.
— Бях млада. Исках повече от едно малко градче като Нечиз.
— Повече от мен.
Тя отстъпи, чувстваше, че се огъва пред тази настъпателна атака.
— Беше щастлив с Рейчъл.
— Тя бе чудесна жена. Красива и нежна. За разлика от по-малката си сестра, която беше бясна като фурия.
Керълайн отпусна ръка на едно от креслата в стил кралица Анна близо до камината — това беше част от многото покупки, които направиха със Сабрина през седмицата. Върхът на пръста й се плъзна по извезаната на облегалката червена роза. Скъпи вещи, хубави дрехи, могъщество, богатство — някога това означаваше много за нея. Прекалено много.
— А знаеш ли как се чувствах аз всеки път, когато те виждах с нея?
— Не. Как се чувстваше?
— Не можем ли да забравим миналото?
Дънкан мълчеше. Керълайн усети погледа му, докато се опитваше да добие отново онова елегантно хладно изражение, с което толкова много си служеше напоследък. Мислеше си, че вече й е минало времето да се вълнува така.
— Ти все още си една от най-необикновените жени, които съм срещал. Красива, сърцата, своеволна и дяволски упорита. Сабрина много повече прилича на теб, отколкото на Рейчъл.
— Обичам я като свое дете — обичаше я не заради сестра си, а заради самия него. Беше ужасно да си го признае — отвратително и срамно, но вярно. — Ще й сториш голямо зло, Дънкан О’Нийл. Ако я обичаш, остави я сама да избира пътя си.
Той стисна злобно устни.
— Както ти го избра, нали Кери?
Тя го погледна в очите. Този човек някога я прегръщаше, любеше. Направи от нея жена. Сърцето й бе останало при него.
— Не сме ли вече достатъчно стари, за да си простим?
Той пристъпи към нея: любов, ярост и дълбок копнеж изпълваха очите му. Хвана лицето й в две ръце и го повдигна към устните си.
Керълайн се отпусна и обви раменете му с ръце, отново го целуваше след цяла вечност. Отдавна тлеещите въглени пламнаха в душата й. Пак беше на шестнадесет и стоеше в розовата градина на майка си с най-хубавия мъж на целия окръг Адамс. Божичко, страхотно й беше липсвал.
— Никога не съм преставал… — прошепна той и гласът му преливаше от чувство. — Никога.
Нито пък тя. Дънкан тръгна към вратата и тя се отпусна в креслото.
— Какво ще правиш със Сабрина?
— Всичко възможно, за да я убедя да се махне от това северняшко копеле.
Керълайн знаеше, че няма голям избор, но щеше да направи каквото може, за да го спре. Мислеше както за щастието на Сабрина, така и за себе си.
Ийън обикаляше залата като гладен тигър. Балът беше към края си, а той успя само веднъж да танцува с жена си. Къде по дяволите се губи тя? За последен път я видя на дансинга с Колин Рийд. Докато се оглеждаше, видя Колин, който танцуваше мазурка с Луси ван Кортленд.
— Виж я само — чу той гласа на Тим зад гърба си. Обърна се и погледна племенника си. Русата коса на
