Луси я погледна с широко отворени очи.
— Какво дрънчене?
— Коленете ми трепереха.
Луси се разсмя звънливо и гласът й се смеси с музиката, която долиташе от нишата на оркестъра.
— Сигурна съм, че това не е истина.
Сабрина кимна.
— Утре вероятно ще имам синини.
— Ти можеш да се справиш… — Луси млъкна, усмивката й изчезна, когато погледът й се натъкна на нещо зад гърба на Сабрина.
Сабрина хвърли един поглед през рамо. До масата стоеше Тимъти Рейнолдс и говореше с Алайза Рензълиър. Ниската блондинка се смееше и обточеното с дантела ветрило докосваше гърдите му. Тим погледна към тях и очите му казаха на Сабрина всичко, което й трябваше.
Вече бе опитвала да говори с него, но той й обърна гръб. Сега вече не се вживяваше толкова в съдбата му. Обърна се към Луси:
— Сигурна съм, че иска да те накара да ревнуваш.
Луси се загледа в лимонадата си.
— Де да беше така.
— Време е да престанеш да излагаш чувствата си на показ — тя взе чашата, сложи я на масата и хвана ръката на Луси. — Той не се вслушва в разумни съвети и може би ще е по-добре, ако го накараме да пострада малко.
— Какво искаш да кажеш? — попита Луси, когато Сабрина я отведе от масата.
— Виждам един много симпатичен господин, който стои сам до дансинга. Казва се Питър Уорън. Сигурна съм, че възможността да потанцува с теб ще го очарова.
— Не ми се танцува много.
— Тимъти Рейнолдс прекрасно знае това — Сабрина погледна братовчедка си. — Ти ще бъдеш красавицата на този бал. Ще се усмихваш и ще се забавляваш чудесно.
Луси се колебаеше.
— Но аз не знам как.
— Разбира се, че знаеш. Усмихни се. Сега ще видим дали господин Рейнолдс може да легне, на каквото си е постлал.
Сабрина я запозна с тъмнокосия младеж и, както предположи, Питър веднага я покани на танц. После се обърна, погледна Тим и се усмихна, като видя внезапното напрежение, което се изписа по лицето му. Той скоро щеше да разбере, че това е война.
— Сабрина, непременно трябва да се видиш с един човек. — Керълайн я повлече за ръката.
— Лельо Керълайн, не мога точно сега, трябва да…
— Налага се да дойдеш — каза тя и я поведе към главния вход.
Сабрина едва не се задуши от напрежение, но намери сили да прошепне:
— Какво има? Нещо лошо ли е?
Не получи отговор, докато не излязоха в коридора. Токчетата им чукаха по мрамора в забързано стакато.
— Баща ти играе покер с гостите — каза го така, че само Сабрина я чу.
— Боже мили! — Сабрина притисна гърлото си с ръка.
— Успокой се, скъпа — Керълайн я поведе по коридора. — Но го измъкни оттам, защото ще те съсипе.
Сабрина се молеше вече да не го е направил.
Глава 28
На прага на билярдната зала Сабрина се спря, стиснала юмруци до тялото си. Пламъците трепкаха в кристалните глобуси на месинговите газеници и махагоновата ламперия блестеше в пищни червено-златисти цветове. Масите за билярд още не бяха купени. На сиво-зеленикавия мраморен под имаше дванадесет кръгли маси, заобиколени от мъже, които искаха да заменят танците с нещо по-авантюристично. Всички бяха потенциални жертви на баща й.
Дънкан седеше до френските прозорци към терасата с пура между зъбите. Пред него имаше куп жетони. На същата маса седяха още трима мъже. Сабрина се приближи. Дънкан придърпа към себе си купчина жетони от средата на масата, тримата му партньори простенаха и започнаха да говорят за забележителния късмет.
Дънкан я погледна въпросително. Останалите мъже я поздравиха, приветливите им лица й напомниха колко добре е била приета. Тя видя нищожните остатъци от парите им и се вбеси.
— Татко, трябва да поговорим за малко — Сабрина му се усмихна.
Притворил очи от дима на пурата, Дънкан я погледна.
— Играта е в разгара си, Брина.
— Господа, ще възразите ли, ако ви отнема компанията на баща си за няколко минути? — попита тя с най-прелестната си усмивка.
— Стига да ни го върнете обратно — каза Луис Рамзен и й върна усмивката. — Не можем да го пуснем да си иде, преди късметът му да го напусне.
— О, разбира се, че ще ви го доведа — постави ръка на рамото му. — Имам предчувствието, че и на вас ще ви се усмихне щастието.
Свежият нощен въздух охлади пламналите й бузи. От балната зала се носеше валс и изпълваше розовите градини, но мелодията не успя да успокои гнева й. Коприната и атлазените й фусти нежно шумоляха, докато вървеше към другия край на терасата.
— Тъкмо им прочиствах вътрешните джобове, котенце — каза Дънкан, когато се бяха отдалечили дотолкова, че никой не можеше да ги чуе.
Сабрина вдигна пръст към устните си.
— Говори по-тихо — каза тя и се огледа. Завесите на музикалния салон се полюляваха и през отворените врати на терасата се процеждаше светлина. Сабрина се чудеше дали там няма никой.
— Какво беше толкова важно, че ме отмъкна от масата? — почти прошепна Дънкан.
— Татко, тези хора са наши гости.
Лунните лъчи пробиваха короната на явора до терасата и набраздяваха лицето му със сребърни ивици.
— Хм, тези хора са гости на онзи янки, който ти е съпруг.
— Те са мои гости! Те ме приеха топло и…
— Защо толкова си се загрижила, че глутница чакали са те приели? — той я огледа внимателно и лицето му се изкриви от гняв. — Разбирам. Ти все още си в негова власт.
Омразата му накара Сабрина да се отдръпне и да се подпре на студения гранитен парапет.
— Аз все още го обичам, татко.
— По дяволите, Сабрина! Този човек иска да ти стори зло.
Тя си пое дълбоко дъх и усети опияняващото ухание на прясно окосена трева.
— Не смятам така. Вече не.
Тежките му стъпки отекнаха по терасата. Когато застана до нея, докосна рамото й.
— Този човек е звяр. Щом разбере, че така го обичаш, ще те унищожи.
— Не ме разбираш. Без него душата ми е мъртва. Съществувам, дишам, ям, скитам като бездомник през дните си, но не съм жива. Не и без него.
Той хвана ръцете й под раменете, пръстите му я стиснаха почти до кръв.
— Просто не си имала възможност да надживееш това.
Тя поклати глава.
— А ти не си имал възможност да го приемеш.
— Никога — каза той и отпусна ръце. — По-скоро бих го убил.
— Моля те, татко! — тя протегна ръка да го хване.
