Тя се отскубна. Лунните лъчи целуваха градината и хвърляха сребро по розовите пъпки. Херувимите от фонтана бяха замръзнали под светлината. Никаква вода не бликаше по тях. Бяха безжизнени. Студен бял мрамор.
— Какво очакваш да постигнеш, като ме лъжеш? Вече доказа, че можеш да ме имаш в леглото си.
— Искам повече от красотата ти, Сабрина. Не ми стига само това, че красивите ти крака се увиват около тялото ми.
— Какво искаш от мен?
— Искам истинска съпруга, дом, семейство.
Искаше да я унищожи, да използва собствените й наивни копнежи. Нямаше да се примири, докато не прекърши волята й и не я завладее телесно и духовно. Тя усети студения гранит под краката си, когато прекоси терасата. Хвана се за перилата, за да запази равновесие.
— Спести си нежните думи, Тримейн. С мен само си губиш времето.
— Ти все още ме обичаш, Сабрина.
— Да, обичах те — чувствата се надигнаха в гърдите й и я притиснаха така, че едва си поемаше дъх. — Обичах те толкова много, че беше просто мъчително. Девет години те сънувах. Ти беше моят приказен принц — една сълза се стече по лицето й, въпреки че се опитваше да се сдържа. Бързо я избърса. Ненавиждаше слабостта си. — Глупаво е, нали?
Ийън се приближи и се опита да я докосне. Тя положи ръка на гърдите му и го отблъсна, искаше да се отрече от него и от собственото си желание. Той се поколеба, отпусна ръце, очите му потърсиха нейните.
— Когато се срещнахме на борда на „Бел“, мислех, че съдбата ни е събрала. Толкова години копнях за теб и ти най-сетне дойде — тя погледна встрани. Не можеше да издържи погледа му, срамуваше се, че вече е неспособна да скрие болката си. — И ти ме обичаше или просто си въобразих.
— Аз наистина те обичах и все още те обичам.
Сабрина поклати глава.
— Ти се възползва от мен.
— Сабрина, ти не разбираш…
— Щях да ти кажа как живеем. Молех се да разбереш какво ни е подтикнало към отмъщение. Мислех, че ще проумееш как се чувства човек, когато загуби всичко. Но това няма значение. И никога не е имало — ветрецът се промъкна в гъстите му коси и абаносовите кичури помилваха бялата му копринена яка. — Защото ти просто си играеше с мен.
Той се намръщи и поклати глава.
— Аз съм човек, а не принц от приказките. Сгреших. И не мога да ти обещая, че и друг път няма да греша. Но не по този начин — протегна ръце към нея. Сабрина отстъпи. — Нека оставим миналото зад гърба си. Ние се обичаме и животът ни ще е смислен само заедно.
— Ти погуби цялата ми любов към теб…
Ийън стоеше на няколко крачки от нея. Лицето му беше като изваяно от мрамор, очите му блестяха като изумруди на лунните лъчи.
— Любовта е дълбоко в душата ти. Наранена, но жива.
Тя се обърна с гръб, за да не вижда пронизителния му поглед.
— Какво не ти харесва, Тримейн? Не можеш да приемеш, че пораснах? Гордата ти природа сигурно не може да понесе, че поне една жена е открила какъв негодник си.
— По дяволите, Сабрина! — сграбчи я за раменете и я завъртя към себе си. — Ожених се за теб, защото не можех да те оставя да си идеш. Не и този път.
— Когато ме изостави, ти ми каза точно как се чувстваш. В деня на сватбата ми каза защо се жениш. Как искаш сега да ти повярвам?
Той помълча известно време. Ръцете му изгаряха кожата й, очите проникваха в душата й.
— Ти някога ми каза, че ще се отдадеш само на един мъж. Аз съм този мъж, Сабрина.
— Не — прошепна тя и се опита да се отскубне от него.
— Зная, че ти причиних болка — прегръщаше я така нежно, че волята й за съпротива се стопи. — И аз самият не го преживях леко, но сега е време нещата да се оправят. Ако откажеш да ми простиш, ако откажеш да живееш с мен, отхвърляш единствената възможност някога да се почувстваш щастлива.
Тя затвори очи, за да не гледа красивото лице. Погледът му изразяваше твърде много — всичките й надежди, мечти и терзания. Или може би виждаше само това, което й се искаше?
— Не ти вярвам.
Ръцете му я хванаха още по-здраво, после се отпуснаха, оставяйки горещ отпечатък върху нея.
— Не мога да те виня.
Нощният въздух накара Сабрина да потръпне.
— Искам да ти докажа. Сама ще разбереш колко много те обичам.
Тя поклати глава. Не можеше да му се довери отново. Не беше способна.
— Просто искам да си ида.
— Това ли е цената, любов моя? — попита той и ръцете му обгърнаха ръцете й. — Трябва ли да те пусна, за да спечеля сърцето ти?
Откровеността, която се излъчваше от зелените дълбини на очите му, подкопа убеждението й, че я мами. Но Ийън беше човек от светските среди и умееше да лъже. Добре знаеше това.
— Да.
Той повдигна ръцете й, притвори очи и целуна сгънатите пръсти. Държа ръката й цяла вечност, топлият му дъх я докосваше.
— Добре — гласът му едва се долавяше сред шума на листата. — Щом не мога да те убедя, че те обичам, ще те пусна да си вървиш.
Сякаш някой я удари в гърдите. Най-малко от всичко очакваше, че ще се съгласи.
— Кога?
— В понеделник ще уредя да заминеш с Еджи и баща си обратно в долината на Мисисипи.
Сърцето й се сви от болка, когато действителността се стовари върху нея като вълна. Той искаше да я пусне. Но как да намери сили да си тръгне?
— Това ли е желанието ти, Сабрина.
Тя кимна онемяла. Косата й се развя и няколко кичура се погладиха в раменете му.
— Добре. Нека бъде както ти искаш — каза той и помилва ръцете й. Трънки я побиха.
— Когато решиш, върни се при мен. Защото ще те чакам, Сабрина — Ийън повдигна ръката й и притисна устни към китката, където се чувстваше неспокойният пулс.
Тя се отдръпна от горещата целувка.
— Това няма да стане, Тримейн.
— Така ли?
Тя не посмя да се довери на гласа си и само кимна.
— Надявам се, че грешиш, мила. Защото, ако ме оставиш завинаги, животът ти ще бъде като празна раковина. Ще живееш в спомени. Ще потънеш в мрак.
Сабрина преглътна нежните думи, които напираха в гърлото й.
— Студено ми е. Отивам да си легна — каза тя и си тръгна.
— Това няма да те стопли — прошепна Ийън.
Глава 27
Сабрина стоеше пред тоалетката в стаята си и се оглеждаше. Опитваше се да убеди изплашената жена в огледалото, че не среща янки за първи път, но това не я успокои особено.
Зад нея се движеше Еджи, огледалният й образ прекоси стаята, в ръцете й трепкаше изумрудена коприна.
— Казах ти, че няма да облека тази рокля.
Еджи дори не я погледна.
— Направо е срамота, дето и двамата се отнасяте така с клетия човек — каза тя и постави дрехата на
