— Какво да правя?

— Дайте му още прегорял хляб и мляко. Опасявам се, че само това е възможно. И по половин унция от това през един час — лекарят й подаде едно шише с етикет: „Хидратиран железен пероксид“. — Едва ли мога да направя повече — заключи той и затвори черната чанта, поставена на шкафчето до леглото.

Сабрина дълбоко се съмняваше, че Уентуърт вече се е отказал да лекува пациента си. Тя приглади назад косите му, копринените кичури се омотаха около пръстите й.

— Той е силен човек, докторе. Ще се пребори. Ще се оправи — трябваше да се оправи.

Уентуърт се наведе и проговори така тихо, че само тя го чу:

— Госпожо Тримейн, съпругът ви бе ранен наскоро. Разберете, че тялото му може и да не се справи с отровата.

Сабрина вдигна очи към него.

— Той ще се оправи, докторе!

Уентуърт въздъхна.

— Дано се окажете права.

— А вие къде тръгнахте? — попита Керълайн и се изпречи пред лекаря, който се отправи към вратата.

— Няма какво да правя повече. Ще дойда утре сутринта.

— Оставате тук — тя му взе чантата и посочи едно кресло до мраморната камина.

Докторът гледаше ту стола, ту нея, сякаш преценяваше възможностите си. Керълайн стоеше пред него с ръце на кръста и го гледаше страховито. Той въздъхна и се отпусна в леденосиния брокат, бедрата му изпълниха стола, който простена под тежестта му.

— Изпратих да повикат полиция — каза Мак и се вгледа в Сабрина. — Ще пристигнат всеки момент.

Тя погледна леля си. Очите на Керълайн бяха изпълнени със същия страх, който терзаеше и нея. Полицията щеше да заподозре баща й. Нервите й бяха обтегнати до скъсване и тази мисъл съвсем не я успокои.

Сабрина зарови лице в косите на Ийън.

— Ще се справим с това. Ще оздравееш — прошепна тя, решена да осъществи думите си.

Бяха изминали два часа. Керълайн седеше на ръба на червения кожен стол в кабинета на Ийън и гледаше инспектор Юинг, който се отправи към барчето с алкохол. Шапката бе оставила отпечатък върху прошарената му кафява коса. Сиво-синьото раирано сако изглеждаше така, сякаш е спал с него, кафявите му панталони не изглеждаха по-добре. Но тъмните очи под рошавите вежди гледаха будно и проницателно. Беше като копой, надушил кръв. Макар и доста неугледен, нравеше впечатление на човек, чийто ум сече като бръснач.

Дънкан седеше до Керълайн, въртеше се на стола и пръстите му нервно барабаняха по страничната облегалка. Тя го погледна, проследи линията на профила му — изчистена, класическа — като на благороден принц. Внезапно осъзна колко й се иска да го защити. Не може да го е направил той, просто не може.

— Ще пийнете ли малко бренди, госпожо ван Кортленд? Господин О’Нийл? — попита Юинг и взе гарафата. Кристалът блестеше на светлината и хвърляше цветни отражения във всички посоки.

Дънкан го погледна и се намръщи.

— Инспекторе, направили са опит да отровят господаря на дома, смятате ли, че е удачно да пием от алкохола в кабинета му?

Юинг кимна и се усмихна доволно.

— Допускам, че е много неуместно, господин О’Нийл. Много сте прозорлив.

Керълайн го погледна. Щеше да се чувства по-добре, ако той бе приел предложената чаша.

— Инспекторе, казах ви всичко, което знам. Ако не възразявате, ще отида при дъщеря си.

— Доколкото разбирам, вие с Тримейн не сте се погаждали — Юинг седна на ръба на бюрото.

Явно бе разпитал прислугата. Керълайн намери това за много находчиво. Когато човек иска да узнае нещо за едно семейство, най-напред трябва да се обърне към слугите.

— Не е тайна за никого, че не одобрявам дъщеря ми да живее с този янки.

Юинг се усмихна.

— Дори сте го заплашвали.

Дънкан стисна юмрук.

— Не съм го отровил аз. Това не е в моя стил. Не нападам от тъмното като усойница.

— Но ако господин Тримейн умре, проблемите ви ще се решат.

— Пак ви повтарям — каза Дънкан и се наведе напред — нямам нищо общо с това.

Керълайн леко се опря на ръката му.

— Инспекторе, сигурна съм, че човек като Ийън Тримейн има много врагове. Някои хора завиждат на богатството му. Има мъже, които го ревнуват заради увлеченията на съпругите си.

Юинг се подпря на бюрото, отпусна се назад и се усмихна.

— Сигурно може да ми дадете имената на някои от тях.

Керълайн веднага се сети за един от мъжете, които седяха в библиотеката. Името на Уолтър Стриклънд фигурираше в дългия списък на тези, които подлежаха на разпит. Той сигурно имаше мотиви за убийство. Но тя не искаше да участва в лова на вещици.

— Вие трябва да откриете това, преди да обвинявате невинни хора.

Юинг мълчеше и я наблюдаваше в очакване. Пръстите на Керълайн се вкопчиха в ръката на Дънкан. Дланта му, топла и силна, се отпусна върху тях. Щом видя сключените им ръце, Юинг се ухили още по- самодоволно.

— А знаете ли, госпожо Кортленд, че в кухнята е намерена торба с арсеник? — попита Юинг. — Знаете ли, че нито икономът и нито някой от прислугата знае как се е озовала там? И как смятате, че е станало това? Устните на Керълайн се разтвориха и тя затаи дъх.

— Как се осмелявате да намеквате, че тя има нещо общо с това? — Дънкан скочи от мястото си. — Тя е изискана дама. Всеки, който…

— Дънкан! — Керълайн го дръпна за ръкава. Той я погледна, очите му горяха от гняв. Инспекторът искаше точно това — гняв и необуздани нерви. — Остави следователя да си свърши работата — тя притисна ръката му и го убеди да седне отново.

Дънкан хвана дланта й в две ръце.

— Свършете си работата добре, инспекторе. Открийте негодника, който няма честта да застане лице в лице с врага си.

Юинг кимна с усмивка.

— Ще си свършим работата, господин О’Нийл, можете да бъдете сигурен — той удържа гневния поглед на Дънкан и се усмихна. Стана от бюрото и се обърна към детектива, застанал до вратата на библиотеката.

— Покани другите, присъстващи на бала, Бейли.

През отворените френски прозорци в стаята на Ийън се промъкнаха като призраци първите слънчеви лъчи. Вятърът донесе утринната песен на птиците. Всичко изглеждаше толкова обикновено. Но на Ийън му предстоеше решаваща битка на живот и смърт.

Сабрина поднесе лъжицата към устните му.

— Глътни това, миличко. Никаква реакция.

Тя побутна лъжицата и се опита да го излее в устата. Лекарството се стече по бузата му и изцапа възглавницата.

— Ийън — прошепна тя и притисна пръсти към шията му, за да усети пулса. Кожата бе студена и влажна. Сърцето му биеше така, сякаш всеки удар може да е последен.

Тя стана. Кучетата, които лежаха в краката й, скочиха при внезапното раздвижване.

— Докторе! — изкрещя тя и се втурна към креслото, в което спеше Уентуърт. Байрон и Шекспир я последваха. — Докторе! — тя го разтърси за раменете.

Докторът се събуди стреснато и се надигна.

— Какво? Какво става?

— Състоянието му се влоши. Много се влоши.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату