Ярдли погледна Сабрина и леко се усмихна.
— Точно сега господин Тримейн е много уязвим.
Тя се чувстваше по същия начин. Цялата й сила за съпротива се срина от необходимостта да бъде с него. Вече й беше все едно дали и тя няма да стане жертва на тази подла война. Всичко, което искаше, бе Ийън да оздравее, за да го прегърне отново.
Луси седеше на креслото в стил Чипъндейл в приемната на Ийън, здраво стиснала ръце в скута си. Хенри Тримейн се разхождаше нервно около камината. Напомняше й на плашилото, забучено в нивата на Роузбрайър — толкова беше кльощав, че костите на раменете му стърчаха под скъпото черно сако. Вечерният ветрец полъхваше зад гърба й и носеше ухание на рози. От два дена цялото семейство беше в очакване. Луси дълбоко преживяваше безпокойството на тези хора.
Хенри винаги се разхождаше, когато беше нервен. Делия и Ранд играеха пикет на една кръгла маса в другия край на стаята. Елън четеше или поне гледаше в някаква отворена книга пред себе си. От половин час насам не бе обърнала и една страница. Чичо й Дънкан приглаждаше дясната си вежда и гледаше върха на обувката си. А Тим…
Тя го погледна през ресниците си. Седеше, навел рамене, на креслото срещу нея и ту хващаше ръце, ту ги отпускаше. Искаше й се да иде до него, да обгърне раменете му и да го успокои. Но знаеше, че той не се нуждае от нейната загриженост. Не иска нищо, защото я мрази. Тя погледна стиснатите си ръце.
Гърлото й пресъхна, очите й се наляха със сълзи. Как можеше да седи тук и да се самосъжалява, когато Ийън беше пред прага на смъртта? Тази мисъл я разстрои още повече. Тя пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Трябваше да бъде силна. Заради Сабрина.
Вратата се отвори и всички се обърнаха. Керълайн влезе, огледа ги и поклати глава.
— Безпокоя се, че нещата не са се променили съществено — каза тя и седна на дивана до Дънкан. Бледосинята копринена пола се разстла около нея.
— Тя как е? — гласът на Дънкан бе пресипнал от недоспиването.
— Изтощена. Едва ли е спала и няколко часа, откакто това се случи — Керълайн взе бродерията си от палисандровата маса. — Но отказва да се отдели от него дори и само за да се преоблече. Моля се да не съсипе здравето си.
Дънкан се намръщи и пак се загледа в обувката си.
— Ще отида при нея за малко — каза Елън и стана. След дългото, напрегнато очакване на по-добри новини шумоленето на полите й се стори на всички като вопъл в тихата стая. Когато хлопна вратата, подскочиха като при изстрел.
— Кого мислиш подозира Юинг? — Ранд погледна баща си и се облегна.
Хенри спря пред черната мраморна камина и стрелна Дънкан, преди да сведе поглед.
— Не знам. Просто не знам кой би искал да убие Ийън.
— Мисля, че подозира почти всички ни — каза Керълайн, без да вдигне очи от шевицата.
— Този човечец е направо абсурден — каза Делия, докато размесваше картите. — Какви причини може да има някой от нас да убие Ийън?
Стаята утихна. Чуваше се лекото цъкане на палисандровия часовник над камината и приплъзването на картите.
— Пари.
Простата дума накара всички да се обърнат към Тим. Той вдигна поглед от ръцете си и се вгледа право в Дънкан.
— Чичо Ийън струва цяло състояние.
Дънкан удържа погледа му. Напрежението прескочи помежду им като искра, но Тим сведе глава.
„Не е възможно Тим да си въобразява такива неща за чичо Дънкан“ — помисли Луси. Но той вярваше в това. Очите му го издаваха. Съмненията я пронизаха. Възможно ли е? Омразата може да подтикне човек към ужасни злини.
— Аз смятам, че е Уолтър Стриклънд — Делия раздаваше картите. — Той презира Ийън. Освен това изглеждаше доста нервен, докато го разпитваха вчера. Почти колкото Фелисити.
— Мисля, че това е съвсем нормално — каза Керълайн и я погледна, преди отново да се съсредоточи върху ръкоделието си. Забоде иглата в памучното платно и продължи: — Той сигурно разбира, че е доста сериозно заподозрян.
— Това е ужасна смърт — каза Ранд, докато подреждаше картите си. — Сякаш нещо те изяжда жив отвътре. А Ийън винаги е бил толкова силен.
— Не говори така, сякаш е умрял — гласът на Хенри трепереше от вълнение. Внезапното избухване сякаш изчерпа всичката му енергия. — Той ще се оправи — той наведе глава, като че ли умората не му позволяваше да я държи вдигната. — Трябва да се оправи.
Ранд поклати глава и погледна масата. Но Луси видя съмнението в очите му. Това съмнение се бе загнездило в душите на всички.
— По-рано чух една история за някакъв французин, който се женел за богати наследници и после ги отравял с арсеник — Делия млъкна, за да огледа картите си. Премести една и продължи: — Успял да убие шест жени, преди да го хванат и да го обесят.
Дънкан се надигна от стола.
— Не намесвайте дъщеря ми в това.
Делия го погледна и разтвори устни.
— Моля ви, разбира се, че не я намесвам.
Но съмнението ги душеше като гъст дим. Луси огледа лицата на роднините на Тримейн и й стана ясно, че мисълта не минава за първи път през главите им. Обзе я страх, гърдите й се свиха, едва смогваше да си поеме дъх. Ако Ийън умре… ако заподозрат Сабрина… Господи, ще я обесят.
— Ако смятате, че Сабрина има нещо общо с това, много се лъжете — Луси скочи от мястото си. — Не я познавате. Тя е толкова мила. Тя е… почтена. Тя никога, никога не би сторила зло.
Луси се обърна и се втурна навън, преди някой да я спре. Тичаше по терасата и топлият въздух милваше бузите й. Виолетовият органдин и млечната коприна се носеха зад нея, докато слизаше по стълбите. Щом се озова в уханните дълбини на градината, се строполи на една от трите пейки до шадравана.
Грешаха! Сабрина е невинна. Чичо й Дънкан е невинен! Беше някой от другите! Нечия топла ръка се отпусна на рамото й и я изтръгна от мъчителния унес. Без да се обърне, знаеше кой е.
— Иди си — прошепна тя и се обърна, за да не види сълзите й.
— Луси — Тим тихо седна до нея.
— Махай се! — изкрещя тя и отблъсна ръката му от раменете си. Стана и го погледна през сълзи. — Мислиш, че е тя, нали? Мислиш, че е чичо Дънкан.
Тим стана и протегна ръце към нея. Тя се дръпна.
— Луси, не исках да…
— Не я разбираш. Никога не се опита да ме изслушаш дори. Ти просто я обрече. Обрече и мен.
На лунната светлина лицето му изглеждаше лишено от цвят. Той стоеше и я гледаше. Очите му бяха тъмни и неспокойни, дълбоки бръчки прорязваха челото и лицето около устните му.
— Искам да разбера.
Луси поклати глава. Обърна се към фонтана и го отблъсна така, както той направи с нея преди няколко дни.
— Иди си.
— Не мога. Не бих те изоставил в това състояние.
Луси избърса сълзите по лицето си.
— Защо? И друг път си ме оставял разплакана.
Той замълча, но не помръдна. Чувстваше присъствието му зад гърба си, топлината и напрежението на тялото му. Водата бликаше сред бузестите херувими, отскачаше нагоре в светли, сребърни струи и се връщаше обратно с ритмичен плясък. Тя се опита да се съсредоточи върху фонтана и да не обръща внимание на мъжа, който отказваше да си тръгне.
— Обичам те. Сега разбирам колко крехка може да бъде любовта. Научих го от чичо Ийън.
Тя се опита да забрави всичко, освен мъката, която й причини. Но усети, че мисли за деня, в който за
