неспокойна компаньонка, а след това да намине към локала, където щеше да има и някои други от групата.
Маргарет Бауман избърса обувките си в изтривалката пред входната врата и пъхна ключа си в секретната брава.
— Върнах сее! — извика тя.
Но никой не й отговори. Тя набързо огледа кухнята, салона, спалнята — а после и спалнята за гости, но него го нямаше и тя беше доволна. „Метро“-то не беше пред гаража, но, разбира се, той можеше да го е вкарал в гаража поради дъжда. А по-вероятно беше да го е използвал, за да отиде до локала и да пийне нещо; ако наистина бе така, тя и от това щеше да бъде доволна. В спалнята за гости тя отвори вратата на гардероба, вдигна чантата си и погледна вътре: очевидно напразно се беше тревожила и малко съжали, че беше отклонила поканата за отбиване в кръчмата „Черният кон“ заедно с хората от погребението, където заедно щяха да пийнат за утеха някой и друг джин. Но това наистина беше без особено значение. Купчината кутии за обувки вдясно изглеждаше малко изкривена и тя внимателно ги подравни. В края на краищата изпита огромно облекчение и си обеща за в бъдеще да бъде много по-внимателна.
Тя притопли останалото от предната вечер пилешко ризото, но няколкото залъка, които успя да глътне, имаха неприятен вкус. В каква каша се бе забъркала само! В каква ужасна и непоправима история се беше оплела! Седеше в салона и слушаше новините в един часа, при което научи, че курсът на лирата на Токийската фондова борса леко се е покачил през изминалото денонощие. За разлика от нейното настроение. Пусна телевизора и изгледа първите две надбягвания от Нюбъри, без въобще да разбере кои коне първи са преминали финала. Едва след като третото надбягване се бе плъзнало покрай съзнанието й, тя чу изскърцването на спирачките на „Метро“-то по алеята. Той я целуна леко по бузата и гласът му бе изненадващо трезв, когато механично й зададе няколко въпроса за погребението. Но тя бе сигурна, че бе пил доста и никак не се изненада, когато й каза, че иска да изкара един следобеден сън.
Но Томас Бауман имаше малко време за спане този следобед, тъй като в главата му вече бе започнал да се оформя планът за действие. Стаята с ксероксната машина в пощата се бе оказала празна и след като направи копие на писмото той стоя известно време, взирайки се в редицата от пощенски фургони, паркирани отзад. Една малка пощенска кола (никога преди не бе виждал нещата така) бе почти напълно анонимна: минувачите не проявяваха интерес към самоличността на шофьора, прикрит (и предпазван от директни погледи) в кабината на тайнствения червен пощенски фургон, който можеше да се придвижва почти незабелязан от едно място на друго, без страх от дебнещите за глоби полицаи из оживените улици на Оксфорд. В писмото си мъжът, който бе причинил такова нещастие на Маргарет, я молеше да се срещнат в един без десет в понеделник пред лятната библиотека на Саут Пърейд — и да! той, Том Бауман, също щеше да бъде там. Едва ли щеше да бъде трудно да наеме една от тези коли; това той би могъл да уреди. Още повече, че често пъти бе чакал Маргарет, преди тя да вземе книжка, точно на тази улица и много добре си спомняше, че на ъгъла на Саут Пърейд и Мидъл Уей имаше малка поща с пощенска кутия отвън на сградата. Едва ли би могло да се избере по-подходящо място…
Внезапно го порази една мисъл: от колко ли време е в чантата й онова писмо? На него нямаше дата или нещо, което да подсказва кой точно понеделник е имал предвид оня човек. Дали не е ставало дума за
В понеделник, в един без десет, в страничното огледало на колата той видя Маргарет, която вървеше към него, и се облегна назад, докато тя отмина на не повече от два-три метра. Минута по-късно близо до него, точно пред лятната библиотека спря един „Маестро“. Шофьорът се пресегна и отвори лявата врата, след което бързо потегли с Маргарет Бауман до себе си.
Когато „Маестро“-то стигна до Т-образното кръстовище на Уудсток Роуд, пощенският фургон беше през три коли от него. От този момент нататък се задейства верига от събития, които щяха да доведат до убийство — планирано бавно и прецизно и извършено с ловка жестокост.
ТРЕТА ГЛАВА
Декември
Булевардът с трите платна Сейнт Джилс е обозначен на три или четири места с масивни улични табели (с бели букви на черен фон), изработени в леярната на Луси, в близкото селище Джерико. И тъй като Оксфорд се счита за център на образованието, правописът на името на улицата бе съобразен с изискванията на Езиковия факултет. Но малко от главните действащи лица в тази история имаха задълбочени познания в областта на граматиката, тъй като те бяха хора, които, според приетата в Оксфорд и Кеймбридж терминология, веднага — и то с пълно основание — биха могли да бъдат причислени към „гражданите“, а не към „тогите“.
В северния край на Сейнт Джилс, където сред тревния триъгълник един паметник от камък отдава почит към жертвите на двете световни войни, булевардът се разделя на Уудсток Роуд наляво и Бенбъри Роуд надясно. Тръгвайки надясно (по една случайност на тази улица дълги години бе живял Главният инспектор Морс), съвременният посетител само след стотина метра съзира пред себе си доста еднообразна поредица от сгради, стилът на които с основание би могъл да се определи като „венецианска готика“: къщите са със заострени арки над входовете и над многобройните прозорци, които от своя страна са разделени с малки мраморни колони на две или три крила. Като че ли Ръскин е надничал зад рамото на архитектите, когато те са чертаели и оформяли своите проекти през 70-те години на XIX век. Повечето от тези къщи (с жълтеникаво-бежовите си тухли и лилаво-синкавите си плочи на покривите) вероятно изглеждат на съвременниците доста сурови и педантични. Но подобна преценка може да се окаже подвеждаща: църковната строгост на много от тези големи къщи е смекчена от приятни за окото редове с оранжеви тухли, а над арките заострените контури са подчертани с мотиви в оранжево и лилаво, като че ли стара средиземноморска блудница е намазала клепачите си с твърде силни сенки.
Но цялата тази гледка се променя, щом човек тръгне на север покрай Парк Таун, където скоро се появяват къщи от свежи оранжево-червени тухли, което веднага придава усещане за топлота и доброта, след донякъде отблъскващите фасади на „венецианската“ поредица. Този път покривите са с червени керемиди, а украсата около прозорците с каменен цокъл е почти изцяло в бяло. Тези архитекти, вероятно с петнайсетина години по-възрастни от първите, са се освободили от духа на Ръскин и са подравнили хоризонталната горна част на прозорците си, което изглежда съвсем разумно и просто. По този начин жилищните сгради на около половин миля северно от Св. Джилс разкриват влиянието на епохата — времето, когато първите „партиди“ колежани напускат обителта си и четириъгълните вътрешни дворове на колежите и започват да се женят и размножават, което увеличава кохортата на домашните помощнички и прислужнички към просторните къщи в предградията, които от своя страна се разрастват на север към Бенбъри и Уудсток Роуд през последните десетилетия на миналия век; годишният прираст е оставил следи
