на стрелички или в преобличане като самурай, или дори очакването за свободни забавления в не съвсем трезво състояние и то пред очите на останалите от групата, би хвърлила почти в паника някои по- уравновесени граждани. И въпреки всичко, през изминалите две години много двойки бяха останали приятно изненадани от откритието, след известна доза убеждаване, че са доволни от груповите дейности, които семейство Биниън така смело рекламираха. Няколко от двойките посещаваха организираното мероприятие за втори път, а едно семейство — дори и за трети. Справедливо би било да се спомене, че нито един член от тази непривлекателна двойка не бе и помислял да се навлича с маскараден костюм само за собствено удоволствие, както бяха направили при гледката на хлапашките дивотии на останалите. А простата истина бе, че почти на всички гости им бе необходимо съвсем малко, или почти никакво убеждаване, за да се маскират за новогодишното тържество — при което някои от тях постигнаха блестящ или по-скоро чудноват ефект. И такъв (както ще видим) беше случаят тази година, когато някои от гостите бяха така изкусно маскирани, така умело преоблечени в чужди дрехи, че дори и отдавнашни техни познати доста трудно биха ги разпознали.
Особено човекът, който щеше да спечели първа награда тази вечер.
Да, особено той.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
30/31 декември
Най-ужасното чувство на света е да ти се спи, когато не си в леглото си и няма никакъв начин да попаднеш там.
Винаги, когато мис Сара Джонстън се почувстваше уморена — а това обикновено ставаше в ранните часове на вечерта — комично големите кръгли очила, които ограждаха кръглите и лъчезарни очи, постепенно се плъзваха все по-надолу по малкия й правилен нос. В подобни моменти гласът й (в действителност) звучеше само привидно учтиво, докато тя говореше по един от двата ултрамодерни телефона, в зависимост от това по кой от тях се интересуваха от компетентното й мнение. Освен това в подобни случаи някои от късните гости, чакащи да се регистрират в хотел „Хауърд“, вероятно приемаха изразите, с които тя ги приветстваше за добре дошли, като проява по-скоро на механична формалност. Нов очите на Джон Биниън същата тази невзрачна женица на около четиридесет години не можеше да причини кой-знае каква вреда. Той я бе назначил преди пет години: отначало като набедено момиче за рецепцията, после (имайки склонност да разпознава истинските съкровища, щом му попаднат пред погледа)като негова неофициална „мениджърка“ — въпреки че жена му Катрин (неприятна и лишена от чар жена) все пак настояваше името й да се появява за тежест в хотелските писания, както и по брошурите, рекламиращи организирани почивки за специални случаи.
Като Великден например.
Или Света Троица.
Или Коледа.
Или, както видяхме, Нова година.
Тъй като Коледа вече бе минала, Сара Джонстън очакваше официалния си едноседмичен отпуск: цяла седмица далеч от всичко и най-вече от новогодишните празненства — по някакви причини те никога не я бяха изпълвали с несдържан ентусиазъм.
Изглежда, че за Коледното тържество отново щеше да има повече от достатъчно кандидати и тъкмо поради този факт — въпреки че не само заради това — Джон Биниън беше впрегнал всичките си сили, за да пригоди наскоро закупеното крило, което не бе особено добре уредено, за използване. Отначало той бе искал разрешение за строителството на едноетажен коридор, свързващ хотел „Хауърд“ и тази неизползваема пристройка. Но въпреки че въпросното разстояние беше само около двадесетина метра, съпътстващите проблеми около възможното пропадане на терена, приземните етажи, отводняването, аварийните изходи, доставката на стоки и газопроводите бяха така смущаващо сложни, че той почти изостави първоначалните си планове за съединяване на пристройката и сградата и се насочи към организирането на самостоятелно крило, отделено от основния хотелски комплекс. А дори и подобна ограничена амбиция се оказваше (според Биниън) невероятно скъпа. Дълготрайният белег на подобна разточителност беше жълтият кран; който стоеше, подобно на огромна главна гръцка буква „гама“, в градината зад постройката, там, където някога бе имало хризантеми и напръстници. От края на август прахът, който непрекъснато проникваше от скелето от трупи, съперничеше в досадна степен с безспирната смесица от цимент, тракане и чукане, които отмерваха часовете за работа и свободни занимания. Но с напредването на зимата — и особено по време на рекордно силните дъждове през ноември — започнаха да се появяват подобни неудобства, които, от гледна точка на настоящето, не бяха нищо повече от леки дразнения. Площта, където строителите работеха дни наред, се превръщаше в тресавище от тъмнооранжева кал, която полепваше плътно и навсякъде и напомняше за картините на известен художник. Калта беше навсякъде: тя запълваше колелата на работните колички; полепваше по повърхността на гредите и дъсчените пътеки, които опасваха мястото и свързваха по-сухите му части; и (може би най- досадното) лепнеше по главния вход към хотела, както и в страничните входове към заформящото се крило, подобно на подстъпите към доилното отделение в Долината на Големите мандри. По отношение на хотелските тарифи очевидно бе направен компромис и Биниън съвсем уместно бе отбелязал в рекламните брошури неповторимото намаление от 15 процента върху цената на стаите в основната сграда на хотела и 25 процента (не по-малко!) от цената на трите двойни и едната единична стая на приземния етаж на полуготовата пристройка. И наистина, това
Крайният резултат от тези затруднения и от продължителното лошо време в началото на декември бе, че при ежедневното почистване с прахосмукачки и изстъргването на калта много черги, килими и пътеки от линолеум имаха такава силна нужда от нещо по-силно от обикновен шампоан след заминаването на Коледните гости, че бе взето решение на 30-ти да се проведе широкомащабна акция за почистване като подготовка за пристигането на Новогодишния контингент — или по-голямата част от него — по обяд на 31- ви. Но се появиха проблеми. Беше доста трудно в такъв момент да се наемат сервитьорки, прислужници и камериерки. Но когато в случаи като сегашния имаше нужда от спешна помощ, и в случай че, както беше сега, две от постоянните чистачки бяха повалени от грип, оставаше само едно: самият Биниън, недоволната му съпруга Катрян, Сара Джонстън и по-младата помощничка на Сара на рецепцията — Керълайн, да бъдат призовани за действие рано сутринта на 30-ти. Въоръжени с лопатки за смет, четки, гумени миялки и прахосмукачки, те предприеха своята атака срещу омразните помещения и то с такъв добър резултат, че още същата вечер всички стаи и коридори както в основната сграда, така и в пристройката, бяха напълно почистени от полепналата и утъпкана кал, останала след Коледните гуляйджии и всъщност след техните предшественици. Когато всичко бе приключило, Сара се почувства така уморена, както рядко й се беше случвало, въпреки че подобни непривични физически усилия съвсем — и даже ни най-малко! — не й бяха неприятни. Наистина, тя усещаше болка на много места по тялото си, за които почти бе забравила, че могат да действат, особено частите под ребрата и мускулите точно зад колената й. Но подобна физическа дейност засилваше приятното предвкусване на предстоящия празник; и за да покаже на света, че може да е на нивото на останалите, и то на най-добрите от тях, тя задълго се бе потопила в ароматна баня, преди да позвъни на единствената си истинска приятелка, Джени, за да й каже, че е променила решението си, чувства се добре и гори от желание да отиде, и в края на краищата с удоволствие би дошла на тържеството, организирано в апартамента на Джени в Северен Оксфорд същата вечер (само на хвърлей разстояние, както се оказа, от малката ергенска обител на Морс). Познатите на Джени, въпреки че бяха със съмнителен морал, бяха също така (почти неизменно) без съмнение интересни. И точно в 1:20 ч. след полунощ един шкембест германец на средна възраст, проявяващ досадно предпочитание към творбите на Томас Ман, неочаквано бе попитал полупияната Сара (да, точно така!) дали не иска да легне с него. И,
