между тях карибиецът, който бе спечелил наградата, сложил ръце на рамената им. След тази тройка имаше други трима: жената с фереджето, която бе видяла надписите на стената на тоалетната, а от двете й страни имаше един самурай и един арабски принц. Групата завършваше с Лорда — Върховен изпълнител, наметнат с тежко тъмно палто върху маскарадните си одежди. Да! Тя съвсем ясно си спомняше, че бе видяла всички, включително и Биниън, да влизат в пристройката, а после, съвсем малко след това, Биниън бе излязъл и бе заключил секретната ключалка на страничната врата на пристройката — вероятно за да предпази гостите от нежелани натрапници.
Сара се събуди малко преди седем часа и й трябваше известно време, докато разбере къде е. После изпита истинско детско възхищение, когато дръпна завесите и видя белия балдахин, който бе похлупил всичко — десет-петнайсет сантиметра на корниза на прозореца й и натежал върху клоните на дърветата. Навън изглеждаше доста мразовито. А вътре тя с удоволствие усещаше малкия квадратен радиатор, сега вече съвсем нагрят, който придаваше такъв уют на стаята й. През замръзналите стъкла на прозореца Сара хвърли още един поглед към дебелия снежен килим — като че ли Всевишният бе замахнал с четката си в последните часове на отминалата година и бе боядисал земята в ослепително бяло. Сара се чудеше дали да не се пъхне отново в леглото, но се отказа. Главата леко я наболяваше, а тя знаеше, че аспирин има в кухнята. Пък и бе обещала да помогне за закуската. По-добре бе да стане, даже да излезе навън и да се разходи малко из девствения сняг. Доколкото се виждаше, нямаше никакви стъпки, никакви следи по гладката снежна повърхност, която обграждаше странно притихналия хотел и в съзнанието й изплува част от едно стихотворение, което тя винаги бе харесвала: „Съвсем безкръвен бе нестъпкания сняг…“
Само след десет-петнайсет секунди водата в мивката стана съвсем гореща и тя извади кърпата от чантата си. Внезапно забеляза кафеникаво петно на дясната си длан, а после също такова петно на една от белите кърпи, която вероятно бе използвала преди лягане. И, разбира се, веднага се сети от какво бе това. Нима онзи проклет карибиец бе изцапал и блузата й, когато лявата му ръка се бе обвила около кръста й (може би прекалено интимно) над тясната черна пола? Да! Така беше! По дяволите! Главата я заболя още повече, докато се опитваше с вода да изчисти отвратителното нетно от кремавата си блуза. Е, едва ли някой щеше да го забележи.
Беше седем и четиридесет и пет, когато влезе в кухнята. Очевидно тя единствена от целия хотел се мотаеше. Но Сара Джонстън не знаеше, че в хотела има и един човек, който никога вече няма да може да се разхожда. В стаята, означена на таблото за ключове зад рецепцията като „Пристройка 3“, един мъж лежеше умрял. Прозорецът на стаята му на партера бе отворен, радиаторът бе изключен, а температурата около тялото му бе като в ескимоско иглу.
Краят на годината бе студен, а тялото върху покривката на двойното легло в „Пристройка 3“ бе съвсем ледено.
СЕДМА ГЛАВА
Сряда, 1-ви януари, следобед
За началника на полицията в Оксфорд, мъж с международна известност благодарение на действията си срещу терористични обсади, Новата година донесе по-малко проблеми от очакваното. Поради възпрепятстването от лошото време на разгласените прословути мирни граждански походи от Карфакс до Грийнъм Комън, а също и поради отлагането на мача от Първа дивизия между Оксфорд Юнайтед и Евъртън, много от полицейските сили, докарани за тези специални случаи и в града, и в провинцията, се оказаха в бездействие. Истина е, че бяха станали цяла поредица от катастрофи по шосе А40, но нямаше сериозно ранени и големи задръствания. Всъщност, това бе един доста спокоен новогодишен ден и в 18:30 ч. началникът на полицията вече се канеше да си тръгва от кабинета си на втория етаж в Главната квартира на полицията в Кидлингтън, когато Груповият началник Бел позвъни от Градското управление на улица Сейнт Олдейтс и попита дали сред многото допълнителен персонал този ден случайно няма някой инспектор от Отдела за разследване на криминални престъпления.
Телефонът звъня доста време, преди единственият обитател на ергенския апартамент в горната част на Бенбъри Роуд в Северен Оксфорд да остави дебелия том на последната част от
— Морс! — каза той рязко.
— А, Морс! (Полицейският началник очакваше, че всички веднага разпознават гласа му и в повечето случаи наистина бе така.) — Предполагам, че току-що сте се измъкнали от леглото и сте готов за нова бурна нощ?
— Честита Нова Година, сър!
— Е, годината изглежда ще бъде добра за престъпността, Морс: на долния край на вашата улица има убийство. Предполагам, че вие нямате нищо общо, разбира се.
— Аз съм в отпуск, сър.
— Е, няма значение! Можете да си вземете дните по-късно през януари.
— Или през февруари — промърмори Морс.
— Може и през февруари! — съгласи се полицейският началник.
— Боя се, че тази вечер съм зает, сър. Ще участвам във финала на викторината за кръчмите във Фрайър.
— Радвам се да чуя, че има хора, които проявяват такова доверие във вашите умствени способности.
— Наистина съм добър, като изключим спорта и поп-музиката.
— О, зная това, Морс! — Сега полицейският началник говореше съвсем бавно. — Аз
Морс въздъхна в слушалката и запази спокойствие, а началникът продължи:
— Имаме на разположение дузини мъже тук, ако имате нужда от тях.
— На дежурство ли е сержант Луис? — попита Морс, като напълно се предаде.
— Луис? А, да. Всъщност, той ще мине покрай вас да ви вземе. Мислех си, нали знаете, хм…
— Много сте любезен, сър.
Морс остави слушалката и отиде до прозореца, където погледна към необичайно пустата и заглъхнала улица. Камионите на Корпорацията бяха изскърцали за втори път късно следобеда, но само няколко коли с внимателни шофьори отвреме-навреме се промъкваха по заледената улица. Въпреки това, Луис се бе съгласил да дойде. Всъщност, помисли си Морс, той вероятно с радост се измъква от гледането на телевизионната програма в първата вечер на Новата година.
На лицето на Морс се появи едва доловимо злорадство, когато видя как полицейската кола попадна в канавката сред лапавицата. Той махна с ръка на мъжа, който излезе от нея — набит и донякъде недодялан човек, за когото единственият недостатък в спокойния живот, изпълнен с добродетели, бе ненаситното пристрастие към яйцата и пържените картофи, както и страстта към бързото шофиране.
Сержант Луис погледна нагоре към прозореца на апартамента и забеляза жеста, с който Морс го поздрави. И ако в този момент Луис беше малко по-наблюдателен, той щеше да забележи, че в дълбоките
