глава, остави двата листа хартия и я погледна.
— Какво си спомняте за тази двойка?
Това беше въпросът, от който Сара се страхуваше, тъй като спомените й бяха не толкова смътни, колкото объркани. Тя мислеше, че именно мисис Балард е взела ключа от рецепцията. Тя бе тръгнала към пристройката към 4 часа следобеда на Нова година. Бе се появила в иранските си одежди тъкмо преди Новогодишните празненства и бе казала за отвратителните надписи на стената в дамската тоалетна. И тъкмо мистър Балард, облечен в странния си карибски костюм, състоящ се от светлосиня риза, бели панталони, голям тюрбан и високи до коленете ботуши от изкуствена кожа, се бе измъкнал от мъжката тоалетна малко преди да започне вечерята. Мистър Балард всъщност бе ял твърде малко тази вечер (наистина, самата Сара бе прибрала първите две ястия почти недокоснати). Мистър Балард през цялата вечер бе стоял близо до жена си, като че двамата бяха в някакво състояние на любовно опиянение. Мистър Балард я бе поканил — нея, Сара! — да танцуват в края на вечерта, когато събитията бяха започнали да се заплитат и колкото повече тя се мъчеше да си спомни, нещата все повече се объркваха…
Всичко това Сара разказа на Морс, който прояви подчертан интерес (така изглеждаше) към най- неясните моменти, които тя можеше да измъкне от хаотичните си спомени.
— Той пиян ли беше?
— Не. Струва ми се, че почти не пи.
— Опита ли се да ви целуне?
— Не! — Сара знаеше, че лицето й отново е пламнало и се проклинаше за тази си чувствителност, съзнавайки, че Морс се забавлява с притеснителността й.
— Не е необходимо да се изчервявате! Никой не би обвинил някого за това, че е искал да целуне някой като вас след една от вашите пиянски среднощни забави, любов моя!
— Не съм ви „любов“! — Горната й устна трепереше и тя усети, че сълзите напират в очите й.
Но Морс вече не я гледаше. Той вдигна слушалката на телефона и набра номера на „Справки“.
— На Уест Стрийт 84 няма Балард — прекъсна го Сара. — Сержант Филипс…
— Не, знам това — каза Морс тихо, — но нали нямате нищо против просто да проверя?
Сара мълчеше, докато в продължение на няколко минути Морс говореше с някакъв човек и го разпитваше за имена и номера на улици. И независимо от това, което бе научил, той не се показа ни най- малко изненадан, нито пък разочарован, а просто остави слушалката и по момчешки й се ухили.
— Сержант Филипс е бил прав, мис Джонстън. Няма мистър Балард на Уест Стрийт 84, в Чипинг Нортън. Дори няма и номер 84! Което ви кара да се замислите, нали? — попита той, почуквайки с пръст по писмото, което самата Сара бе написала тъкмо до този несъществуващ адрес.
— Не мога да мисля! — каза Сара тихо.
— А Пристройка 4?
В този случай началното писмо, изпратено от Уорстър Роуд 114, Кидърминстър и носещо датата 4-ти декември, беше образец на извънредно лаконичен и съвсем не безсмислен английски, написано на ръка с дребен почерк:
Уважаеми господине,
Единична — на възможно най-ниска цена — стая за Новогодишното Ви празненство. Моля, потвърдете.
Съответното потвърждение бе надлежно прикрепено отгоре, под формата на също така кратко писмо, подписано от самия собственик и носещо датата 6 декември. Но напряко на писмото с молив бе написано:
— Тя ли позвъни? — попита Морс.
— Да, вероятно е разговаряла с мистър Биниън, така мисля.
— Не сте ли поискали депозит? Тя поклати глава.
— Мистър Биниън смята, че това не е добра практика в нашия бизнес.
— Вероятно нямате много откази?
— Съвсем малко.
— Наистина ли? Но вие сте имали хора в две от четирите стаи в пристройката!
Да, той беше прав. И изглеждаше като онзи противен вид хора, които знаят, че
— Тази стара мома отсядала ли е преди това при вас? — продължи Морс.
— Какво ви кара да мислите, че е „стара мома“, инспекторе?
— Какво име само — Дорис Аркрайт! Направо като от мелниците на Ланкашър, нали? Предполагам, че е цветуща деветдесетгодишна бабка и кара стар „Остин“.
Сара отвори уста, но веднага я затвори. Морс (докато го наблюдаваше) бе сложил на еврейския си нос чифт очила и отново оглеждаше краткото писмо от Дорис Аркрайт.
— Мислите ли, че тя има нещо общо със случилото се? — попита Сара.
— Дали мисля? — Той изчака няколко изпълнени с напрежение секунди, след което свали очилата си и я погледна с присмех. — Не, не мисля, че тя изобщо има нещо общо с убийството. А
ДЕСЕТА ГЛАВА
Сряда, 1-ви януари, следобед
Едно време той беше лекар, но сега е предприемач; и това, което сега върши като предприемач, го правеше и когато беше лекар.
Луис трудно можеше да си спомни случилото се през следващите два часа на вечерта на 1-ви януари. Голяма част от първоначалното вълнение се бе загубила, дори вестта за убийството вече не бе така поразяваща. Хотел „Хауърд“ сега бе едно доста неприветливо място, стаите с високи тавани бяха осветени от неонови лампи, гостите стояха или седяха на малки групи, тихи, сериозни и в очакване. Морс го бе помолил да провери заедно с Филипс имената и адресите на всички, които бяха отседнали в хотела, както и накратко да разпита лично колкото може повече от свидетелите — а Филипс да продължи с останалите. Накара го също така да направи кратко описание на събитията в хотела от предната вечер, както и да настрои предавателите си (почти в метафизичен смисъл, както се оказа) за всякакви възможни сигнали от някой неподозиран психопат или за задгробни послания от наскоро починалия. Празненствата — всички, включително и пантомимата — бяха отменени и сега хотелът бе строго тих, без никакво почукване на билярдни топки откъм стаята за игри, което подсказваше, че едно убийство е наистина сериозно нещо.
Самият Луис никога не бе посрещал Коледа или Нова година извън дома си откакто бе женен. И въпреки че знаеше, че семейният път не е застлан с рози, той никога не бе изпитвал необходимост да се откъсне от своята скромна къща-близнак горе в Хедингтън по време на такива празници. И все пак сега — колкото и да е странно, предвид обстоятелствата — той за пръв път започна да съзира някои от възможните привлекателни страни: нямаше налудничаво търчане до супермаркета в последния момент, нямаше приготовления в предпразничните дни на пълнежи и сосове, нямаше лепкави тенджери за стъргане, нямаше
