Познанията на собственика за хотелските порядки очевидно бяха доста по-напреднали от тези му по география и Морс не бе недоволен от краткото описание на реда в Хотел „Хауърд“. Като правило между 80 и 90 процента от гостите осъществяваха първия си контакт с хотела по телефона. Често пъти нямаше достатъчно време да се иска или получава писмено потвърждение. Най-често номерът на кредитната карта беше достатъчна гаранция от гледна точка на хотела, за да се установи
В осем и петнадесет дойде отговор от Чипинг Нортън, който гласеше, че в нито една от петте семейни двойки на име Балард нямаше съпруга, която да се казва Ан. Освен това, официалният градски архивар бе успял да прегледа местните регистри почти от началото на летоброенето и категорично можеше да потвърди, че няма и никога не е имало номер 84 на улицата, която сега и винаги се бе казвала Уест Стрийт в Чипинг Нортън.
В осем и четиридесет и пет груповият началник Бел позвъни от Сейнт Олдейтс, за да попита дали Морс има нужда от още хора. Но Морс отклони предложението, тъй като в момента не виждаше в какво може да му помогне допълнителен полицейски отряд, освен, може би, в това да извърши безсмислено и безполезно допитване из къщите в Чипинг Нортън, за да провери дали някой случайно не е познавал мъж на неопределена възраст, придружен от жена с фалшивото име Ан Балард, който нито има деформирано по рождение стъпало, нито ръката му е изсъхнала, нито пък има татуиран пречупен кръст на челото си, което би улеснило разпознаването му. По-нататък, от разпитаните сутринта гости стана съвсем ясно, че никой не би могъл е някаква сигурност да разпознае мистър Балард. Подобна неувереност (според Морс) не бе изненадваща: единствения път, когато гостите на хотела бяха срещнали Балард, бе през тази единствена вечер. Дотогава те изобщо не го бяха виждали. Пък и през по-голямата част от вечерта той бе придружаван и като че ли предпазван от своята, както се предполагаше, ревнива и собственически настроена съпруга. Всъщност, единствената причина, поради която мнозина от гостите въобще си го спомняха бе съвсем очевидна: той бе спечелил наградата за най-сполучлив мъжки костюм, облечен почти автентично като pere музикант от Карибските острови. Единственото съществено обстоятелство, което се спомена бе, че към края на вечерта той бе изпил повече от една чаша уиски „Белс“ според Манди, която бе стояла на бара. Но всички бяха единодушни, което подкрепяше и по-ранните свидетелски показания на Сара Джонстън, че Балард наистина е ял много малко. Няколко души си спомниха, че е танцувал със своята покрита с фередже компаньонка (любовница? съпруга?), и то почти през цялата вечер само с нея. Но мистър Додс (с едно „д“) бе готов да се закълне в бейзболния играч Джефри Бойкът, че към полунощ Балард е танцувал и с една весела млада дама на име мисис Палмър — „Филипа“ или „Пипа“ Палмър, както той я помнеше — както и със служителката от рецепцията („леко пийнала, инспекторе, така да се каже“). И това бе всичко. И към обяд, за Морс и Луис започна да става все по-ясно, че единствените сигурни и ценни показания, които ще получат, вече бяха дадени предната вечер от Сара (пийнала или не!) Джонстън, която бе заявила на Луис, че към един часа след полунощ е надзърнала от прозореца си и е видяла, как в този късен и заснежен час носителят на наградата с карибския костюм върви към пристройката с ръце през раменете на две жени до него. Поради това на Морс се стори разумно да призове откровената мис Джонстън още веднъж.
Тя седеше с кръстосани крака и уморен поглед, като през няколко секунди побутваше очилата към върха на носа си със средния пръст на лявата си ръка, на която нямаше никакви пръстени и с това безумно дразнеше Морс, докато самият той не надяна очилата си, изпълвайки се с увереността, че излъчва необходимата за един детектив проницателност.
— Значи след като групата от пристройката напусна празненството, останалите също се разотидоха?
— Така мисля.
— Не сте ли сигурна?
— Не.
— Казахте, че Балард е бил преметнал ръцете си върху раменете на жените?
— Не, едната му ръка бе върху раменете на едната жена, а другата…
— Кои бяха тези две жени?
— Едната бе мисис Палмър — в това съм напълно сигурна.
— А другата?
— Струва ми се, че беше… мисис Смит.
— Вие май сте била доста пийнала?
Бледото лице на Сара Джонстън пламна, по-скоро от гняв, отколкото от срам.
— О, да! — каза тя с твърд и тих глас. — Не мисля, че в целия хотел ще намерите някой, който да не мисли така.
— Но вие сте видели жените съвсем ясно? (Морс все повече започваше да цени мис Джонстън.)
— Да, видях ги съвсем ясно в гръб.
— Валеше сняг, нали?
— Да.
— Значи те са били с палта?
— Да. И двете бяха със светли зимни шлифери.
— И вие твърдите — Морс се върна към нейното изявление, — че другите трима от пристройката са вървели непосредствено зад тях?
Сара кимна.
— Тоест, ако сте права за първата тройка, във втората остава да са били мисис Балард, мистър Палмър и мисис… Смит — така ли?
Сара се поколеба за момент, а после каза „Да!“ — след което за пореден път побутна очилата към лъчезарните си очи.
— А зад всички тях вървеше мистър Биниън?
— Да. Мисля, че той искаше да заключи страничната врата на пристройката след тях.
— Така казва и
— Е, тогава може и да е вярно, инспекторе.
Но Морс като че ли не я чу. — След като мистър Биниън е заключил пристройката, там не би могъл да влезе никой?
— Не, освен ако този някой е имал ключ.
— Или ако
— Да, или ако тази някоя е имала ключ.
— Но всеки би трябвало да може да излезе после, нали?
Сара отново се поколеба, преди да отговори.
— Да, предполагам. Не се бях замисляла за това, но — да. Това е обикновена секретна ключалка и всеки от гостите е можел да излезе, стига да е искал.
