на мистър и мисис Джон Смит. — Няма реална причина да опитваме, но… — Луис долови въздишка от страна на момичето от 19211, когато то чу Луис да иска номера на Смит, Дж. След известна пауза съобщи, че няма абонат с такова име на Спринг Стрийт в Глостър. Последвалото обаждане в полицията в Глостър установи, че в града няма улица, наречена Спринг Стрийт.
Луис отново позвъни в Чизуик; никой не се обади.
— Смяташ ли, че трябва да се занимаем със старата Дорис — Дорис Аркрайт? — попита Морс. — Може би тя е поредният мошеник.
Но преди да предприемат нещо в тази насока, дойде пратеник от патологичната лаборатория с предварителното лекарско заключение. Аматьорски написаният доклад добави малко към онова, което вече се знаеше или предполагаше от разследванията предната вечер: възраст между тридесет и пет и четиридесет и пет години; ръст пет фута и осем и половина инча („През нощта е пораснал с един инч!“ — отбеляза Морс); нямаше следи от дърво, стъкло или пък стомана по значителната по размери лицева рана, причинена най-вероятно от единичен силен удар; зъбите бяха в изключително добро състояние за мъж от тази възрастова група — само с три малки пломби вляво, едната от тях направена съвсем наскоро; в стомаха имаше няколко вида зеленчуци, но видът им подсказваше, че скоро не е била приемана нова храна.
По същество това бе всичко, което се съдържаше в доклада. Нямаше по-обстойна информация по такива ключови въпроси като времето на настъпване на смъртта, а по-скоро поредица от медицински термини, като „надорбитална кухина“ и „интраорбитална пукнатина“, на които Морс съвсем спокойно не обърна особено внимание. Но имаше бележка от лекаря, надраскана с разкривен почерк в долната част на доклада. „Морс, големите разкъсвания и контузии през цялата повърхност от носа до ушите са голяма пречка за непосредственото разпознаване — което не дава и възможност за правене на ясни снимки — а също така прави и лицето доста мъчителна гледка за роднините. Във всеки случай, хората винаги се променят, когато умрат. Що се отнася до времето на настъпване на смъртта, нямам какво да добавя към окончателната си преценка от вчера. Накратко, знаете толкова, колкото и аз и бих се изненадал, ако се окаже, че знаете нещо повече. Макс.“
Морс прегледа доклада по възможно най-бързия начин, който, ако трябва да бъдем верни на истината, далеч не бе светкавичен. Той никога не бе могъл да чете бързо и винаги бе завиждал на онези свои колеги, чиито очи имаха способността мълниеносно да стигат до центъра на страницата, като същевременно обръщат внимание и на това, което е написано отляво и отдясно. Но две неща — две прости и важни неща — бяха отчайващо ясни; и Морс ги облече с думи:
— Не знаят кой е той, Луис, не знаят и кога е умрял. Както винаги!
Луис се ухили:
— Въпреки това, той не е лошо старче.
— Трябва да се пенсионира! Твърде е стар! И пие много! Не, той не е лошо старче, както казвате, но се боя, че е започнал да залязва.
— Веднъж и
—
— Да отидем ли да огледаме и другите спални? — Луис говореше енергично и стана, като че ли изгаряше от желание да подтикне към по-целенасочена дейност сякаш изпадналия в летаргия Морс.
— Да не искате да кажете, че може да са забравили кредитните си карти?
— Никога не се знае, сър. — Луис прехвърляше голямата връзка ключове, които Биниън му беше дал, но Морс като че ли нямаше желание да се раздвижва.
— Да отида ли сам, сър? Морс най-после стана.
— Не! Нека да отидем и да огледаме стаите. Вие сте напълно прав. Започнете от стаята на семейство Палмър.
В стаята на семейство Смит, Пристройка 2, Морс се огледа без особен ентусиазъм (та нали прислужницата бе почиствала пристройки 1 и 2 през деня?), след което отгърна чаршафите на двойните легла, после отвори чекмеджетата на тоалетката и надзърна в гардероба. Нищо. В банята се виждаше, че някой от семейство Смит се е къпал сравнително скоро, тъй като двете големи бели хавлии бяха леко влажни и сапунът от нишата на стената бе използван, както и двете тумбести чаши, които стояха над мивката. Но Морс беше сигурен, че тук няма какво да се разбере. Не беше оставено нищо. В кошчето за боклук нямаше скъсани писма. Единствено на килима имаше няколко следи, най-вече до вратата, оставени от обувки и ботуши, с които бе тъпкано по снега и кишата. Във всеки случай, Морс беше почти сигурен, че семейство Смит, които и да бяха те, нямаха нищо общо с престъплението, тъй като, според него той беше съвсем наясно как те двамата се бяха озовали в Хотел „Хауърд“, регистрирайки се в последния момент и тръгвайки си веднага, щом се бе разбрало за убийството на Балард. „Смит, Дж.“ (Морс бе почти убеден в това) беше застаряващ мениджър от средния ешелон, налетял на младата си секретарка, който е казал на многострадалната си съпруга, че се налага да отиде на бизнес-конференция в Мидлъндс за Нова година. Подобно поведение бе нещо обичайно, Морс знаеше това; вероятно нямаше смисъл да се занимават повече с този въпрос. Все пак искаше му се да се запознае с нея, тъй като според останалите гости тя била приятна и привлекателна жена. Той седна на едното легло и взе телефона.
— Мога ли да ви помогна? — беше Сара Джонстън.
— Знаете ли какво е първото нещо, което ви казват, когато отидете на курс за работещи на рецепцията?
— О! Това сте вие.
— Казват ви никога да не питате „Мога ли да ви помогна?“
— Мога ли да ви попреча, инспекторе?
— Обаждаха ли се по телефона семейство Смит, докато бяха тук?
— Не от стаята си поне.
— Но би трябвало да е отразено в сметката им, искам да кажа — ако са се обаждали на някого?
— Да-а, би трябвало. — В гласа й имаше леко колебание и Морс я изчака да продължи. — Всеки телефонен разговор автоматично се регистрира.
— Тогава няма проблем.
— Ами… инспекторе, ние тъкмо преглеждахме сметките, ще проверим отново, но сме почти сигурни, че мистър и мисис Смит не Са уредили сметката си, преди да си заминат.
— Защо не сте ми го казали досега? — грубо попита Морс.
— Защото… аз… не знаех — отвърна Сара, изговаряйки отчетливо и тихо думите, като едва устояваше на изкушението да му затвори телефона.
— Колко дължаха?
Отново на отсрещния край се усети колебание.
— Те поръчаха шампанско в стаята, а това не е евтино…
— Никой не си поръчва
— Поръчали са четири бутилки…
—
— Било е „Вьов Клико Понсарден“ 1972 година.
— Добро ли е?
— Както казах, скъпо е.
— Колко скъпо?
— По 29,75 лири бутилката.
— Колко? — Морс отново подсвирна и интересът му към семейство Смит очевидно се възобнови. — Четири бутилки по двадесет и девет лири са… Пфу!
— Мислите ли, че е важно? — попита тя.
— Кой прибира празните бутилки?
— Манди — момичето, което оправя стаите.
— И къде ги оставя?
— Има няколко щайги зад кухнята.
