Поздрави от рая

В този момент неочаквано се намеси Луис.

— Вие абсолютно сигурна ли сте, мис Джонстън, че тогава е валял сняг?

Сара се обърна към сержанта, чувствайки облекчение да срещне погледа на приятелски очи и да чуе приятелски глас. И сега, когато се замисли, тя вече не беше съвсем сигурна. Вятърът тогава бе силен и навяваше вече натрупания сняг, като го завърташе на вихрушка под прозореца й, и тя не бе вече в състояние с абсолютна сигурност да твърди, че точно в онзи момент е валял сняг.

— Не — каза тя просто. — Не съм абсолютно сигурна.

— Защото — продължи Луис, — според прогнозата за времето на Радио Оксфорд, в района всъщност е спряло да вали около полунощ. Е, може малко и да е попреваляло след това, но силният сняг вече е бил спрял — така казват.

— Какво се опитвате да докажете, сержант? Аз не съм… сигурна…

— Само това, че ако снегът е бил спрял и ако някой е излязъл от пристройката онази нощ, би трябвало да останат следи от стъпките му, нали? Той би трябвало да пресече към главната алея.

Сара отново се замисли, и то твърде дълбоко. На следващата сутрин нямаше следи, водещи от пристройката към Бенбъри Роуд. Никакви! Тя почти можеше да се закълне. Но валеше ли сняг, когато бе погледнала през прозореца в онази фатална вечер? Да, валеше!

И точно това тя отговори на Луис просто и тихо:

— Не, нямаше стъпки, които да излизат от пристройката вчера сутринта. Но когато погледнах навън, валеше — да, сигурна съм в това.

— Искате да кажете, мис, че по Радио Оскфорд информацията за времето е била погрешна?

— Да, сержант.

Луис като че ли бе леко отблъснат от такова убедено и същевременно противоречиво показание и се обърна към Морс за подкрепа. Но в този момент (както често се бе случвало) той видя, че очите на Главния инспектор заблестяха с някакъв скрит пламък, като че ли някъде в задната част на мозъка му се бе включило някакво слабо взривно устройство. Но Морс запази мълчание и Луис се опита сам да се ориентира в ситуацията.

— И така, от това, което казвате, излиза, че мистър Балард вероятно е бил убит от някой от онези петимата.

— Ами да! Вие не мислите ли така? Струва ми се, че е бил убит от мистър или мисис Палмър, или от мистър или мисис Смит, или пък от мисис Балард — която и да е тя!

— Разбирам.

По време на този разговор Морс с подчертан интерес гледаше блондинката, която не бе гримирана, сресана и начервена, но това бе до време. Той стана и й благодари, след което като че ли почувства облекчение, че си е тръгнала.

— Въпроси на място, а, Луис?

— Наистина ли мислите така, сър?

Но Морс не отговори направо.

— Време е да се подкрепим — каза той.

Луис, който бе съвсем наясно, че Морс почти винаги приема калориите си за обяд в течна форма, бе напълно готов за халба бира и сандвич. Той обаче бе леко разочарован от пълната незаинтересованост на Морс от метеорологичните условия по времето на убийството.

— Що се отнася до снега, сър… — започна той.

— Снега? Снега, стари ми приятелю, е съвсем бяла херинга — каза Морс, като вече навличаше палтото си.

Двамата мъже седяха в задната част на бара в „Орелът и детето“ в Сейнт Джилс и си пиеха бирата, а Луис препрочиташе за кой ли път написаното на дървената плоча на стената зад главата на Морс:

К. С. ЛУИС, неговият брат У. Х. Луис, Дж. Р. Р. Толкин, Чарлз Уилиамз и други приятели се срещаха всеки вторник сутрин между 1939 и 1962 година в задната стая на любимата им кръчма. Тези мъже, известни като „Инклингс“, се срещаха за да си пият заедно бирата и да обсъждат, наред с другите неща, и книгите, които пишеха.

И, колкото и да е странно, в съзнанието на сержант Луис, след свободно прието количество алкохол, се оформяше серия от основни поправки към този текст, който (според него) би трябвало да гласи: „ГЛАВНИЯТ ИНСПЕКТОР МОРС, заедно със своя приятел и колега сержант Луис, седяха в задната стая един четвъртък, опитвайки се да разкрият…“

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВАЧетвъртък, 2-ри януари, следобед

— Има ли някой там? — попита той.

(УОЛТЪР ДЕ ЛА МАР, „Слушателите“)

Ако, както изглеждаше най-вероятно, извършителят на убийството в Хотел „Хауърд“ трябваше да бъде търсен сред неколцината гости, настанени в пристройката в Новогодишната нощ, беше крайно време да се огледат по-внимателно подробностите, свързани със семействата Палмър и Смит, гостите (сега вече изчезнали), които бяха обитавали съответно Пристройка 1 и Пристройка 2. Луис гледаше регистрационните бланки пред себе си, всяка от тях изцяло попълнена и привидно съвсем невинна.

Адресът на семейство Палмър, един и същ и на регистрационната бланка, и на предварителната кореспонденция, бе посочен като Чизуик Рийч 29А, а телефонистката потвърди, че такова жилище наистина има и че в Лондонския телефонен указател има абонат на име Палмър, Ф. (без уточнение дали е мъж или жена). Луис видя, че веждите на Морс съвсем леко се повдигнаха, като че ли се позачу и на неговата интелигентност, но от своя страна Луис отказа да приеме, че всеки, който е бил в състояние да се озове по някаква случайност в пристройката на Хотел „Хауърд“, автоматично може да бъде убиец. Той набра номера и изчака, докато отсрещния телефон звъня около минута, а след това остави слушалката.

— Може би бихме могли да изпратим някого там?

— Не още, Луис. Продължавай да звъниш през половин час.

Луис кимна и погледна бланката на семейство Смит.

— Какъв им е адресът? — попита Морс.

— Тузарско място, както изглежда от надписа, „Олдбрикъм, 22Спринг Стрийт, Глостър“.

Този път веждите на Морс се повдигнаха малко повече.

— Охо! Дай да погледна! — каза той.

И докато направи точно това, Луис го видя бавно да поклаща глава, а краищата на устата му да се разтягат в усмивка.

— Готов съм да заложа всичките си спестявания, че няма такъв адрес!

— Нищо не искам да залагам.

— Познавам мястото, Луис. Би трябвало и ти да го знаеш! Това е улицата, на която живееха Джуд и Сю Фоули!

— Аз познавам ли ги?

— От „Невзрачния Джуд“, Луис! А „Олдбрикъм“ е името, което Харди използва вместо Рединг, ако си спомняш.

— Да, бях забравил за момент — каза Луис.

— Умно! — Морс отново поклати глава, като че ли в знак на одобрение на литературните предпочитания