Поздрави от рая

— Някой друг заинтересува ли се от избата с шампанско?

— Не, не мисля.

— Тоест, би трябвало да ги има тези четири празни бутилки от 72-ра или какво беше там?

— Да, предполагам.

— Не сте ли сигурна?

— Не знам.

— Добре, проверете — веднага, моля ви.

— Добре.

Морс се върна в банята и без да вдига чашите, се наведе и ги помириса една след друга. Но не бе сигурен дали те въобще миришат на шампанско, въпреки че едната съвсем ясно миришеше на някаква ментова паста за зъби. Връщайки се обратно в спалнята, той отново седна на леглото, чудейки се дали има нещо в стаята или нещо, отнасящо се до нея, което да е пропуснал. Въпреки това, той не можеше да открие нищо, нито дори и най-смътна причина за подозрение. Беше на път да тръгне, когато на вратата се почука и влезе Сара Джонстън.

— Инспекторе, аз… — горната й устна трепереше и беше съвсем ясно, че може всеки момент да се разплаче.

— Съжалявам, че бях малко груб към вас — започна Морс.

— Аз не за това. Просто…

Той стана и леко обхвана раменете й.

— Не е необходимо да ми казвате. Онзи скъперник Биниън е, нали? Не стига, че не е получил пари от семейство Смит за новогодишния им престой, но има и липса от сто и деветнадесет лири — така ли е?

Тя кимна и когато зад големите кръгли стъкла проблеснаха сълзи, Морс леко повдигна очилата й и тя се облегна на рамото му, а капките се затъркаляха по бузите й. И накрая, когато вдигна глава и леко се усмихна, тя изтри с опакото на ръката си мокрите си страни, а инспекторът извади единствената си кърпа, някога бяла, а сега мръсно сива и я натика в ръцете й. Тя се канеше да каже нещо, но Морс я изпревари.

— Е, моето момиче, няма да се безпокоите заради Биниън, нали? Нито пък заради онези — семейство Смит! Аз ще се погрижа да ги намерим — рано или късно.

Сара кимна.

— Съжалявам, че бях толкова глупава.

— Забравете за това!

— Спомняте ли си за бутилките от шампанско? Е, в щайгата са останали само три. Вероятно са взели другата със себе си — няма я там.

— Може би не са я изпили цялата?

— Не е много лесно да се разнася полупразна бутилка с газирано питие.

— Е, да, не можете да я затворите плътно, нали?

Тя се усмихна, чувствайки се много по-щастлива сега и се улови, че гледа Морс и се пита, дали той има жена или пък поредица от приятелки, или пък изобщо не се интересува от такива неща. Трудно беше да се каже. Тя съзнаваше също, че като че ли изобщо не бе на себе си през последните няколко минути. И това наистина бе така.

— По-добре ли сте? — чу гласът му тя, но интересът му към състоянието й не продължи дълго и той не каза нищо, когато тя се обърна и излезе от спалнята.

След няколко минути Морс подаде главата си от стаята на Пристройка 1 и видя Луис, коленичил до тоалетката.

— Намерихте ли нещо? — попита той.

— Още не, сър.

При завръщането си в Оперативния щаб Морс позвъни в патологичната лаборатория и успя да открие лекаря.

— Може ли да е било бутилка, Макс?

— Възможно е — съгласи се мрачният лекар. — Но ако е така, тя не се е счупила.

— Искате да кажете, че дори и вие бихте успели да откриете някакви парчета стъкло по лицето на убития?

— Дори и аз.

— Мислите ли, че при подобен удар една бутилка би се разбила?

— Ако е било бутилка, искате да кажете.

— Да, ако е било бутилка.

— Не знам.

— Е, как мислите, дявол го взел!

— Зависи от бутилката.

— Бутилка от шампанско?

— Откога не съм виждал такава, Морс!

— Имате ли представа дали онзи, който е убил Балард, е бил левак или го е ударил с дясната ръка?

— Ако е играел тенис с дясната ръка, сигурно е нанесъл нещо като бекхенд12; ако е бил левак, вероятно е ударил смеш13.

— Рядко си така любезен!

— Опитвам се да помогна.

— Е, нашият тенисист с лявата или с дясната ръка е замахнал?

— Не знам — каза лекарят.

Луис дойде след четвърт час, за да съобщи на доста киселия си шеф, че щателното претърсване на апартамента на семейство Палмър не е дало абсолютно никакви резултати.

— Няма значение, Луис! Нека отново опитаме да позвъним на Палмър.

Но от мястото, където седеше, Морс успя да чуе звукът за свободно и някак си да почувства, че поне засега никой няма да вдигне телефона.

— Май не ни върви много този следобед, а? — каза той.

— Има още много време, сър.

— А старата Дорис? Дали да не й позвъним? Сигурно тя поне си е вкъщи — и си грее мазолите на радиатора.

— Искаш аз да опитам?

— Да!

Но в района на Кидърминстър на Уорстър Роуд 114 не фигурираше никаква Аркрайт под никакви инициали. Имаше обаче абонат на този адрес и след известни разяснения от страна на Луис във връзка с характера на разследването, служителят му даде номера. На който той и позвъни.

— Мога ли да говоря с мис Дорис Аркрайт, моля?

— Мисля, че сте сгрешили номера.

— Нали е Уорстър Роуд 114?

— Да.

— И нямате мис или мистър Аркрайт?

— Тук е месарски магазин, човече.

— А, разбирам. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо.

— Просто не мога да повярвам! — каза Морс тихо.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАЧетвъртък, 2-ри януари, следобед

Дори сред цивилизованите народи понякога се откриват неясни следи от инстинкт за моногамия.